Цезар и Брут

Войната на Боговете
 
ИндексИндекс  ЗбИжЗИЙЗбИжЗИЙ  КалендарКалендар  Въпроси/ОтговориВъпроси/Отговори  ТърсенеТърсене  Регистрирайте сеРегистрирайте се  ПотребителиПотребители  Потребителски групиПотребителски групи  ВходВход  

Share | 
 

 ...

Go down 
АвторСъобщение
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: ...   Нед Юли 13, 2008 11:20 pm

-Ей, коя кръвна група си?
-Аз… ъ-ъ-ъ… нулев-ва положителна…
СПРИ! Това беше мнооооого отдавна или поне така имам навика да твърдя наляво и надясно.
Истината е, че аз съм момичето с нулевата положителна група, което бе малко шокирано от този първи въпрос за запознанство. Но да го караме подред.
Освен че на тринайсет години бях безмозъчно едноклетъчно същество, което имаше навика да се блъска там, където е тълпата, името ми е Уме Сасаки, въпреки че си нямам и на идея каква е тази „цъфтяща слива”, която е провокирала кръщаването ми, а и, честно да си кажа, не искам и да знам. Отдавна обмислям да го променя, но това все още е невъзможно.
Което ме навежда на мисълта, че не споменах, че съм на петнайсет години и съм ученичка в академия Крос.
Като изключим ужасяващо-унизителното име и факта, че намирах за нужно да търча по петите на Нощната смяна (и в частност по тези на един тъмен балкански субект), едва ли има нещо кой-знае колко интересно около мен.
Родителите ми са родоначалници на цяла купчина чавета, факт, който доведе до преселването ми в академията, а и също стана причината да прекарвам всички ваканции тук, а не у дома. Като най-голяма от катуна, скъпите ми настойници съумяха да се отърват от мен първа. Нещо, което, като се замисля, май е в реда на нещата.
Иначе животът в академията не винаги е толкова скучен, както изглежда на първо четене. Ето, например, моят тъмен балкански субект, който носи звучното име Ханабуса Айдоу, е изключително-интересен музеен експонат на безмозъчна амеба, която, въпреки явната липса на сиво вещество, е съумяла някак си да пощръклее. Нещо, за което ми бяха нужни две години, за да се уверя напълно.
-Аз съм вампир.
Ни в клин, ни в ръкав.
На такава проява на интелектуална обремененост, наистина, не си бях и мечтала да стана свидетел. Едва ли някой може да разбере колко налудничаво може да се държи този идиот.
Див смях. Дори се разревах, толкова абсурдно беше. А той ме наблюдаваше някак си… объркано.
-Да, бе, а аз… ха-ха… аз съм Покахонтас!
-Кой?
Кой нормален човек не знае коя е Покахонтас?
Всъщност, откога Айдоу е част от „нормалните хора”?
Но, действително, този глупав въпрос ме озадачи и ме накара да потуша дивия хилеж, който му бях ударила.
-Покахонтас, естествено! Индианката, която живееше на…
-Ох, какви простотии обясняваш?
-Това е детско филмче, не е глупост! –Как може да е такъв идиот!- А, съдейки по твоите простотии, ти си голям фен на анимацията!
-Ох, глупаче такова, аз наистина съм вампир! –Още малко и ще ми се разсърди. Прекланям се пред хладнокръвието му да говори толкова сериозно такива простотии. И все пак…
-Да, де, а аз наистина съм Покахонтас!
-Не, ти си отчайващ случай! –Изстена тогава.- Защо си мислиш, че има Нощна смяна, защо си мислиш, че има перфекти, които ви забраняват да ни приближавате?
-Хах, защото сте вампири, естествено! –Засмях се аз и му намигнах.- Докажи ми!
-Как така да ти докажа?
-Еми… Превърни се в прилеп!
-Ъ-ъ-ъ, в прилеп ли? Не мога да се превърна в прилеп!
-Е, нали вампирите можеха. Добре, тогава –Дръпнах го рязко от навеса и двамата се оказахме под слънчевите лъчи. Той скри лицето си и се опита да се върне, но аз стиснах още по-силно лакътя му.- Хайде, де, ако беше вампир, трябваше да си се превърнал в пепел вече!
-Къде ги четеш тези простотии! –Дръпна ядосано ръката си и се прибра под сянката.- Няма да изчезна, просто не обичам!
-Тогава ти не си никакъв вампир! –Изплезих му се и се облегнах на колоната.- Откога идиотизмът се е превърнал в кръвопийска диагноза?
А той ме хвана ядосано и ме дръпна към една врата. Оказахме се в тъмна и неприятна стая, която явно представляваше килер или нещо подобно.
Натисна копчето и лампата замижа досадно.
-Сега какво, ще ме изядеш ли? –Изхилих му се развеселено, а той отвори устата си. В първия момент реших, че се опитва да ми каже нещо, но просто глупостта е по-силна от него, но после разбрах че съм сгрешила. Беше оголил зъбите си, сред които кучешките се изявяваха достолепно.
Килнах главата си напред, за да имам по-голяма видимост, и докоснах единия от тях. После го стиснах между пръсти и го дръпнах рязко надолу.
-ААААА! ПО ДЯВОЛИТЕ, ТЪПАНАРКА ТАКАВА! –Изквича на умряло, а аз му се усмихнах стеснително.
-Не съм аз виновна, че си ги залепил с канаколит. И, при все това, е доста достоверна имитация на…
Но не успях да довърша, защото Айдоу беше вдигнал кървав поглед към мен. Блъсна ме назад към стената и в следващия момент почувствах как нещо прободе сънната ми артерия.
Понечих да го отблъсна или да се разкрещя, но се почувствах странно-отпаднала и затова само притиснах ядно очи и го проклех няколко стотин пъти наум.
В следващия миг идиотът се отблъсна от мен и, превит на две, изтри кръвта от брадичката си.
Моята кръв! О, този самозванец определено щеше да си плати за това!
Когато вдигна глава очаквах да ме връхлети порой от извинения и сконфузени оправдания за това му своеволие да ме докосне, но грешах.
-ТЪПАНАРКА ТАКАВА! ЗАЩО НЕ МЕ СПРЯ! –Изрева срещу мен.
-Исках да изгледам театрото до самия му край! –Присвих очите си срещу него и тогава ме връхлетя всичко, което се беше случило днес, и го ударих по тиквата.- Въобще не си забавен!
-Ама аз не съм и искал, чалната проклетия такава! Казах ти го, защото се познаваме от много време и сметнах че така е правилно!
-Ео, Хелуин мина и замина!
-Не се правя! Аз наистина съм вампир!
-Изкуствените зъби и перверзното въображение не правят един човек вампир! Вампири няма, ехо, откъде падаш?
-Тъпо, инатливо хлапе! –Измърмори нервно и ме блъсна към стената, излизайки от помещението. На вратата се обърна и понечи да каже нещо, но после поклати глава и излезе, а аз останах да се дразня на последната му глупост.
Това беше първият път, когато той ми говореше подобни простотии. Нещо, което щеше да се повтаря дълго време за в бъдеще, докато не осъзнаех, че напълно съм изгубила разума си в онзи неусетен момент, когато съм тръгнала да вярвам на небивалиците му.
Както и да е.
Зима, Коледа, ваканция, (шантав приятел с раздвоение на личността) … Какво повече мога да искам в момента?

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Нед Юли 13, 2008 11:22 pm

Писъци...Огън..навсякъде.
Чувах жалкото хриптене на умиращите в горяшата къща. Там където до преди минути бяхме празнували Коледа. Някой ме дърпаше напред, въпреки ожесточеното ми желание да се върна обратно и бавно ме отдалечаваше от кървавата картина.
Задушавах се.
Очите ми пареха.
Последното което видях, бе малкото момиче, прободено от сребърно острие.
Събудих се рязко и се изправих в леглото.
Първоначално не можах да осъзная къде се намирам. Около мен лежаха смачкани черни чаршафи, облени от ярката светлина на залеза, прокрадващ се през полу дръпнатите завеси. По пода бяха разхвърляни книги, образуващи пътечка чак до голямото бюро в другия край на стаята. Върху него бяха разпилени пергаменти, химикалки, табакера с цигари и пълен пепелник до койтолежеше кутийка с "таблетки кръв".
Огледах мястото отново, задържайки се върху големия гардероб и прозореца, следкоето започнах да възвръщам самообладанието си. .
Отпуснах се нада върху възглавниците, въздишайки тежко. Закрих очите си с ръка.
Отново същият сън.
Отново и отново, и отново.
Така свърши част от живота ми...и започна друга...Това всъщност е моята история.
Казвам се Лео Кира Учиха. На 19 години съм. Роден съм в благородническо семейство и във вените ми тече чиста кръв.
Не съм обикновен. Аз съм вампир.
Преди 11 години в навечерието на Коледа семейството ми бе избито от ловци на вампири.
Убиха всички...дори 6 годишната ми сестра. Не казаха нищо. Не оставиха и никой от нас да каже нещо. Подпалиха западното крило на имението Учиха.
Чичо ми успя да се измъкне незабелязано и ме все със себе си.
Той ме научи на всичко което зная сега. Помогна ми да развия силите си на чистокръвен, който всъщност са тайна за повечето вампири. 7 години по - късно той бе убит от вампир "Ниво Е".
Това ме накара да намразя всички хора.И някой от вампирите. Накара ме да разбера, че те не заслужават всичкото внимание което "Съвета на древните" им отделя.
На 18 години се преместих да уча и живея в академия Крос. Бях приет и от тогава посещавам нощната смяна. Отказах да продължа живота си в къщата на Учиха.
Сега съм сред себеподобни. И живота ми не е толкова лош. Всички тик са...като мен. Нормални...е доколкото поне може да бъде нормален един вампир. А точно тази седмица всички са много весели...сега покрай Коледа.
Стреснато осъзнах, че някой чука на вратата и разбрах, че всъщност това ме е събудило.
-Влез - извиках и преметнах крака от страни на леглото.
През пролуката се показаха няколко кичура руса коса, заедно с усмихнатото лице на Ичиджоу - вицепредентът в "Лунното общежитие"
-Лео тържеството започва след 10 минути. реших, че би било добре да те събудя. Всички вече са долу, както и президентър Канаме. Пък и има купища подаръци. Повечето са от момичетата в дневната смяна. Имаш доста почитателки.
-Благодаря Ичиджоу - усмихнах се - след малко ще сляза. Има ли много гости в общежитието?
-Да. Но всичко е както трябва. Нали трябва да се забавляваме?! - Мъжът излезе и затвори тихо вратата, докато аз в същото време се изправих и се отправих към бюротоот където си взех цигара и я запалих.
'Да се забавляваме"
Как можех да се забавлявам точно на този ден, когато семейството ми бе загинало?
Застанах до прозореца, загледан в потъмняващото небе.
-Е, време е за празнуване.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Пон Юли 14, 2008 12:57 am

Уме се изправи и загаси лампата, а после опипом стигна до леглото и седна по турски отгоре му. Кафявите й очи започнаха да се спускат заинтригувано по нощните сенки, които танцуваха по стените и тавана.
Бъдни вечер. Редно беше да тръпне в очакване на Коледа, да яде на огромна маса какви ли не вкусотии, а не да се взира самотно в стената.
Момичето разтресе глава неудобно и се уви още по-плътно с дебелото, зимно одеяло. Чувстваше се толкова глупаво, свита уплашена и самотна върху леглото. И, въпреки всичко, една част от съзнанието й продължаваше да се бунтува срещу това развитие на нещата.
Коледната ваканция малко хора оставаха в общежитията на академия Крос, а и, претегляйки фактите, на Уме не й бе трудно да заключи, че, дори и повече от хората да бяха останали тук, едва ли щеше да си прекара кой-знае колко по-добре.
От деня, в който бе решила, че й е писнало да прави това, което се очакваше от нея и това, което правиха останалите, сякаш се беше отчуждила от всички. Индивидуалността й бе коствала контактите и едва ли някога щеше отново да може да общува с всички тези момичета, които толкова глупаво примираха пред неща като гримове, момчетата от Нощната смяна и парцалите.
-Е… така сигурно е по-добре!
-Кое е по-добре?
Уме подскочи и се стовари по дупе на пода. След първоначалния момент на паника и борба с хилядите завивки, които сякаш я бяха хванали в плен и се опитваха да я удушат, момичето се изправи и зае сравнително достолепна поза на фона на последното си действие и розовата си пижама. Изгледа го с най-строгото си пренебрежение и изсумтя при следващите му думи:
-Не смяташ ли, че след това стоварване тип „Цукахара в обтегнато тяло” и тази дрипава пижама, не си много страшна с ръце на кръста и лош поглед? –Изсмя й се подигравателно Айдоу от прозореца.
-Ха-ха-ха, в театралното училище ли те научиха на тези шегички? –Промълви му саркастично и довърши.- Ти нали беше много сърдит?
-Е, в крайна сметка те съжалих. –Усмихна се и кимна към помещението.- Може ли да вляза?
-Не… не, НЕ! –Извика накрая, следейки с ужас как Ханабуса прехвърли крак през рамката на прозореца. Тя се затича към него и започна да го бута навън, ръмжейки.- Това е момичешка стая, по дяволите, нямаш работа тук, идиот такъв!
-Добре, опитах се да бъда учтив! –Сви рамене Айдоу и я бутна, така че Уме за втори път се оказа разгневена на пода. Имаше достатъчно време да влезе в стаята, преди тя да му се нахвърли да го млати.- Хайде първо да ме чуеш и после да ме биеш, става ли?
-Естествено, че… НЕ! –Изкрещя накрая и му заби един звучен шамар.
-Ох, досада такава! –Изсумтя Айдоу и хвана двете й китки, пречейки й да го удари отново.- Сега може ли да ти кажа две думи или първо трябва да те вържа?
Уме прехвърли фактите и кимна бавно, наблюдавайки го.
В интерес на истината Ханабуса беше единственият, когото чувстваше близък в академията, въпреки че понякога беше толкова досаден и изнервящ. Можеше да го изчака да си каже каквото имаше, преди да го изриташе обратно през прозореца. Дължеше му го като на приятел.
Той пусна ръцете й и се разположи най-нагло върху леглото на съквартирантката й, вдигайки нагло мръсните си обувки върху чистите одеяла. Уме не реагира на това му действие, защото с нея така или иначе никога не се беше разбирала. После скръсти ръце и повдигна вежди в знак, че го слуша.
-Е, не че съм ти простил за това, което направи…
-А! Аз какво съм направила! Ти, тъпанар такъв… -Избухна Уме, но Айдоу махна милостиво с ръка, жест, за който щеше да му върне тъпкано по-късно.
-Няма значение. Идеята е, че, понеже те знам какво си магаре, бях сигурен че прекарваш Бъдни вечер в компанията на Йори…
-Няма да обиждаш Йори! –Нацупи се, прегръщайки плюшеното магаренце и му се изплези сърдито.
-Както и да е. –Прекъсна я нетърпеливо.- Има купон в Лунното Общежитие, на което е позволено да идват и хора от Дневната смяна, тъй като и без това останалите в академията сме прекалено малко и перфектите няма да имат много работа…
-Ти… да не се опитваш да ме завлечеш сред онази пасмина шантави приятелчета от глупавата ви смяна? –Опули поглед Уме и го изгледа невярващо.- Аз случайно да ти приличам на хахава?
-Еми… Всъщност да. –Усмихна се Ханабуса.- Но не е там въпросът. Добре, знам че, откакто ти стана „тежка”, вече не тичаш след батковците от нашата смяна… -Уме изсумтя.- Но и никой не иска това от теб. Честно да ти кажа, това с преследването понякога е дори досадно…
-И на теб ли? –Ухили се Уме и го ощипа по бузата.- Как ти викаха, Амуре, Идол-сенпай ли?
Напуши я див подигравателен смях и Сасаки се отпусна на леглото, без да може да се спре. Дивият хилеж секна, едва когато Ханабуса я замери с една възглавница.
-Добре, де, дори и на мен. Хайде просто ела, нищо няма да ти стане.
-А защо да идвам? Какво целиш? Ще ме убеждаваш във вампирските ти способности отново ли? Ха-ха-ха!
-Не, -Намръщи се Айдоу.- ти ще видиш с очите си. Но не е заради това. Просто няма да ми е приятно да знам, че, докато ние се забавляваме, ти седиш тук сама.
-Недей, късаш ми сърцето! –Изсмя се саркастично.
-А ти ми губиш времето! Хайде скачай в някакви дрехи и да вървим! Досега можех да съм обърнал поне три!
-Поне три чаши ли?
-Поне три дами. –Намигна й Ханабуса и се изправи.- Няма да те оставя тук, нали знаеш?
-Да, знам.
-И ще те тормозя, докато не се съгласиш.
-Да… Ох, досаден идиот такъв… -Изстена отегчено.- Добре, ще дойда.
Айдоу светна в тъмнината и се загледа в нея:
-Хайде, тогава, обличай се бързо и да вървим!
-Пред теб ли искаш да се обличам, перверзник такъв? –Избухна Уме и го заблъска към прозореца.
-Добре, де, мога и сам да изляза!
-Не, не можеш! –Изсмя се момичето и го блъсна така, че Айдоу падна на тревата долу. Игнорира виковете му, все пак беше се приземил от не повече от два метра, едва ли беше толкова болезнено, колкото се опитваше да го направи да изглежда. После се засмя и се зае да се оправя.

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…


Последната промяна е направена от Марк Юний Брут на Вто Юли 15, 2008 10:05 am; мнението е било променяно общо 1 път
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Пон Юли 14, 2008 2:41 pm

-Кира - кун, няма ли да се включиш в разговора ни? - Лео погледна към Шики, който отегчено говореше за новите експерименти, който нощната смяна правеше, опитвайки се да създаде още по ефикасни таблетки. Хвърли поглед и на чашата в ръката си, която бе запълнена с червеникава течност и само поклати отрицателно глава, без да обръща внимание на скептичния поглед, който му хвърли Тоя.
Събирането го отекчаваше. Беше му толкова скучно и безразлично....
От другата маса се чуваше развеселеният и възбуден глас на Ханабуса, както и тихите предупредителни слова на Акатсуки, който се опитваше да накара приятеля си, да понамали малко количеството на информацията която изливаше пред някакви гости.
Облегна се на стената и притвори очи за момент. Още малко и щеше да се качи в стаята си.
Погледа му пробегна по многобройната тълпа, задържайки се на хората от дневната смяна, който се брояха на пръсти, както и префектите.
Би убил на драко сърце онзи, който бе разрешил да празнуват заедно с тях. Как по дяволите.....тези хора....
Мисълта му рязко спря, когато погледна към едно от момичетата. Не бе кой знае колко различна от другата, но помнеше, че Ханабуса я бе представил като своя приятелка.Не запомни името й. "Вампирите и хората не могат да бъдат приятели" не казвал чичо му многократно "Ние просто сме великодушни и ги оставяме да живеят".
Момичето се въртеше между масите оглеждайки обстановката, след което тя се насочи към вратата на сградата на Лунното общежитие.
Без да знае защо, той остави чашата на масата и тихо я последва.
Чуваше как момичетата си шепнат по негов адрес и знаеше, че го харесват. Но не му пукаше. Те бяха хора...много под неговото ниво.
Последва ученичката навътре и когато влезе затвори вратата зад себе си. Тя седеше и разглеждаше някаква картина, закачена на стената до витите стълби. Гледаше я така, всякаш разбираше какво художника е искал да изрази, но се лъжеше, ако си мислеше, че ще я разчете. Беше рисувана от вампир.
Момичето всякша усети присъствието му и разко се обърна назад, което му позволи, под развятата й коса да види врата й.
На него ясно се открояваха два пресни белега от нечий вампирски зъби. Явно някой вече я бе опитал...бе вкусил кръвта й. А щом тя бе тук сред всички тези вампири, явно нямаше нищо против.
Очите му започнаха да проблясват, а сърцето му заби по - силно, докато започваше да пристъпва към нея, възползвайки се от стъписването й, което обаче явно не продължи много.
-Лео - сама....
-Знаеш ли....твърде е опасно за един човек да се разхожда сам из лунното общежитие.
Всякаш изведнъж очите й заискряха.
-Нямам нужда от вашето предупреждение, а сега ако обичате - тя се опита да го заобиколи - ме пуснете да мина, искам да изляза отвън!
Кира не помръдна от мястото си, загледан във шията й, която всякаш го примамваше да я захапе.
След като някой друг вече го бе направил, защо да не опита и той? Наведе се към нея.
-Какво си мислите, че правите! - извика възмутено тя и се опита да го отблъсне, но в същият момен ръцете му с трясък приковаха нейните към стената и той се притисна към нея.
-Ти как мислиш? - наведе се и прокара език по нежната плът на врата й.
-Махнете се от мен -момичето се опита да го изрита, но осъзна, че не може да помръдне.
-Някой преди мен вече те е ухапал.....Но спокойно, за мен не е проблем.
-Как....Не ми казвай да бъда спокойна! Пак се започва с вашите глупости, че нощната смяна са вампири! Що за идиотщина!
-Хм...значи Айдоу, не може да държи езика си зад зъбите? - Желанието му за кръв стана толкова непоносимо, че без да мобе да направи нещо повече, той се наведе и жадно впи зъби в шията й, игнорирайки удрящите го по гърба ръце, както й едва ли не, оаническите и викове да се махне от нея.
Но вече бе късно. Опияняваше се от вкуса и и не можеше да се спре. Глътка след глътка. Повтаряше си, че трябва да я пусне, защото тя почти не мърдаше, но не можеше да се контролира, до момента, в който не чу вика на Ханабуса и една силна ръка на го отмести назад, далеч от ученичката, която се строполи на пода в безсъзнание.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Пон Юли 14, 2008 5:32 pm

Уме отвори бавно очи и изстена под начина, по който цялото тяло я болеше. През премрежения си поглед забеляза скупчване на силуети над себе си и не й трябваше много време, за да разбере че именно техните викове я бяха събудили.
Ръката намери челото, по което бяха избили капки студена пот, и се опита да си спомни точно какво се беше случило. След като достигна до заключението, че на този етап това беше невъзможно, се облегна на стената и се изправи несигурно. Фигурите, прекалено-заети с това да се карат, не я забелязаха.
Чувайки името си сред високогласните излияния, Уме махна вяло с ръка и, правейки крачка към вратата, промълви с прегракнал глас:
-Не се безпокойте, нищо ми няма…
И понечи да продължи по пътя си, но глезените я предадоха, извиха се ужасяващо и Уме едва не се стовари на земята. Трябваше й малко време, за да осъзнае, че някой я беше хванал през мишниците и й бе помогнал да се изправи, а караниците бяха секнали.
-Ох, идиот такъв, нали ти казах че съм… -Понечи да каже нещо, осъзнавайки че това беше Ханабуса, но отново се опита да се стовари на земята.- Тази нощ имам особено влечение към пода явно… -Усмихна се припряно и, след като видя траурната физиономия на Айдоу, радостта й секна и се обърна към останалите.
На слабата светлина различи Каин, Шики, Ичиджоу, Канаме и…
-Гр… -Изръмжа Уме ядосано при вида на Кира, облегнат на стената и наблюдаващ я с някакво презрение, което само още повече разбунтува кръвта й (или това което беше останало от нея).- АХ, ТИ, ДОЛЕН…
Айдоу я стисна още по-силно през раменете, пречейки я да помръдне, и Уме за пореден път усети, че тялото я предаваше. Въпреки желанието си да продължи с триадата си, само изстена болезнено от прегръдките му, а главата й се люшна безжизнено.
-Тъпанар, виж какво направи! –Изсъска Ханабуса към Лео.
-Ако ти не се беше погрижил първи за нея, нямаше и да я докосна! –Изсъска другият злобно.
-НО ТИ…
Айдоу нямаше време да довърши, защото Канаме го беше зашлевил толкова силно, че вратът му изпука, а хватката около Уме се поотпусна малко.
-Няма да му говориш така! –Процеди бавно президентът, а очите му пресветнаха в тъмнината.
-Но, Канаме-сама… -Понечи да възрази Ханабуса жално, но вампирът не му позволи:
-Разбрахме ли се?
Айдоу далеч не желаеше точно в този момент да се съгласява, но нямаше избор. Кимна леко и извърна разгневено очи към момичето в ръцете си. Беше в съзнание, макар и прекалено-унесена, за да се възприеме като будна. Той изсумтя и вдигна поглед към останалите вампири.
-Какво да правим с момичето, Канаме-сама? –Промълви безстрастно Акатсуки.- Да й изтрием ли паметта?
-Не. Сложи я в някоя от стаите, Айдоу, и, докато се възстанови, можеш да останеш при нея. –После се обърна към Шики, Каин и Ичиджоу и промълви тихо.- Вие се връщайте в залата. А ти, Кира-сан, ела с мен, искам да ти кажа нещо.
За миг всичко замръзна и обръщението сякаш отекна в съзнанието на всеки, освен в това на Уме, което и без туй си беше доста празно в онзи момент. Айдоу поклати глава, гонейки досадната мисъл, която му се загнезди в него, и вдигна рязко момичето на ръце. После, съпровождайки останалите с поглед, присви подозрително очи, и пое към коридора, водещ към гостните.
Когато Уме отвори очи, този път напълно в съзнание, тя изстена и понечи да удари Айдоу по навик, твърде ядосана на факта, че се беше надвесил толкова настоятелно над нея.
-Да не би да хърках? –Изсумтя недоволно и се обърна на една страна, сгушвайки се в одеалото.- То мирише на…
-На мен. –Довърши Айдоу бавно.- Няма на какво друго да мирише. Това е моето легло.
-Поне да беше сменил чаршафите, дръвник такъв! –Нацупи се Уме, а Ханабуса се изчерви:
-Не ме бива много-много в къщната работа. Реших че ще ти е по-добре тук. –Довърши после сериозно и Уме, чувайки тона му, се обърна отново към него.
-Какво искаш да кажеш с това? –Повдигна се рязко на ръце и за пръв път осъзна, че не е нормално да се намира в леглото на Айдоу и то облечена с…
ПРАС!
-ТЪПАНАР ТАКЪВ! КАК СИ ПОСМЯЛ ДА…
Айдоу хвана раменете й и я бутна отново на леглото, притискайки ги към него с тежестта си. Изгледа го на кръв и, точно преди да продължи да го храни, Ханабуса изстреля рязко:
-Тук си, защото онзи глупак Лео сметна за нужно да ти изпие два литра кръв, затова! И не съм ти направил нищо, просто свалих проклетото сако, защото само щеше да ти убива! Не си гола! –Уме понечи да възрази, но кървавият му поглед я спря и тя само изсумтя недоволно.- Нямам нищо против желанието ти винаги да си на търсене, но може ли само този път да не го правиш? Моля те.
Чувайки гласа му, Уме направо се учуди че момчето, което беше пред нея, наистина бе Айдоу. Явно че се беше случило нещо и затова изглеждаше толкова изтерзан.
Умилостивена от пребледнялото му лице, Уме кимна енергично няколко пъти и пое лъжицата с лекарство, което й подаде.
-Благодаря ти много. –Усмихна й се признателно и попита.- Уме… ти помниш ли точно какво се случи?
Момичето се замисли за миг, а после отвърна бавно:
-Този… Кира-сенпай разиграваше същата пиеса като теб онзи път.
-Ухапал те е. Това го знам. –Отвърна Ханабуса, без да има желанието отново да се опитва да я убеждава, че вампирите наистина съществуват.- Кажи ми кога го забеляза, каза ли ти нещо, как се почувства?
-Аз… ъ-ъ-ъ… -Уме се замисли, а после промълви несигурно.- Каза че не било проблем, че някой друг ме е ухапал… и… ъ-ъ-ъм, май каза нещо за теб.
-За мен ли?
-Да, че не си си държал езика зад зъбите. –Кимна Уме замислено.- Това след като аз му се изсмях, че и той се прави на вампир.
Айдоу поклати нервно глава и вдигна погледа си към нея:
-Щеше да е добре, Уме-чан, ако беше пропуснала частта, че знаеш за всичко това. А и да не се набиваш на очи, както си направила. –Заключи мрачно.
-Но ти нищо не си ми казал! А и не съм се набивала на очи! Ханабуса, престани вече с тези игрички на „вампири и червени шапчици”! Цяла вечер ми разигравате някакви пиеси, за да ми гледате после сеира като ви повярвам, нали? За това ли ме викна на Коледното празненство? Как може да си такъв гадняр!
Уме усети как гневът и разочарованието се надигат в нея и се замисли колко всъщност ненавиждаше всички, които беше срещнала в коридора. Бяха я направили за смях, а, за един кратък миг, тя наистина се беше уплашила и наистина беше загубила съзнание. И не разбираше какво забавно можеше да има във всичко това.
-Уме… -Загледа се право в очите й Айдоу. Дъхът му погали лицето й и я накара да се обърне към него.- Чуй ме добре: не съм те излъгал и не бих си позволил да те изложа на риск или да те направя за смях! За тези две години трябваше да си го разбрала! –После замлъкна за миг и продължи мрачно.- Всичко, което се случи, не е някаква шега или представление, напротив, всичко това е много сериозно. И за това ще си изпатим и аз, и Кира. Защото те ухапахме.
Уме направи измъчена физиономия и се обърна настрани, без да иска повече да го слуша. Беше й писнало от шеги.
-Ох… -Изстена Ханабуса и стените на помещението се покриха с дебел слой лед за секунди.
Момичето подскочи и притисна крака към тялото си, наблюдавайки уплашено стаята.
-К-какво ст-тана? –Прошепна объркано и ужасено.
-Ядосах се. –Отвърна й лаконично и притисна ръка към челото си, докато целият лед не изчезна от стаята.
-Искаш да кажеш… че ти го направи ли? –Промълви момичето объркано.
-Да, извинявам се за което… -Отвърна Айдоу, който сякаш смяташе за напълно нормален факта, че, когато се беше ядосал, цялата стая се беше заледила.
-Ела тук! –Заповяда му изведнъж. Ханабуса я изгледа неразбиращо, но после се приближи до леглото и тя го дръпна за вратовръзката на униформата му. Взря се толкова настоятелно в очите му, че Айдоу се почувства неловко и понечи да се отдръпне, но Сасаки не му позволи.- Отвори си устата! –Заповяда му и, преди Ханабуса да се опита да се изсмее на заповедта, тя я повтори.- Отвори я! –Айдоу изпълни покорно и забеляза как очите й отново се взряха невярващо в кучешките му зъби. Понечи да се отдръпне, спомняйки си факта колко злобно се бе опитала да го осакати миналия път, когато бяха изпаднали в подобно положение.- Стой мирен! –Айдоу за пореден път се подчини като послушно кученце и се загледа в очите й, които, присвити и изтегнати, се спускаха по зъбите му. После Уме рязко ги вдигна към неговите и нокътят й проряза дланта. Вдигайки я между двама им, една капка кръв се спусна пред погледа на Ханабуса и зениците му се разшириха, а ирисите потъмняха до ужасяващия ален цвят.
Уме импулсивно го избута от себе си с ужасен вик и Айдоу се строполи на земята, а тя се изправи в леглото и, ужасена до краен предел, притисна по-силно одеалото към себе си, следейки паникьосано Ханабуса. Когато срещна очите му отново и се увери, че са върнали предишния си цвят, тя изстена тихо:
-Защо не ми каза, че не ме лъжеш?
-Казах ти го хиляда пъти, но ти не ми повярва! –Отвърна бавно Айдоу, изправяйки се. Понечи да се приближи до нея, но Уме изскимтя жално:
-Стой далеч от мен!
-Стига, наистина ли вярваш, че, след като две години имах възможността да те нараня, ще го направя точно сега? Не ми ли вярваш? –Попита я Айдоу недоволно и седна на леглото, когато Сасаки смутено поклати глава. Тоя я дръпна отново да легне и вдигна одеалото чак до брадичката й. После я погали по бузата и се усмихна леко.- До един-два дена ще се оправиш и ще можеш да се върнеш в общежитията. Дотогава за теб е по-безопасно да останеш тук – в тази част на сградата са само чистокръвни вампири и едва ли някой ще ти посегне. Още повече в тази стая. –Сви вежди Айдоу при мисълта на Лео.
На вратата се почука и в стаята влезе Шики, който ги изгледа уморено и промълви бавно:
-Президентът Куран те вика в стаята си, Ханабуса.
-Мерси, Шики. А ти всъщност как разбра че съм тук?
-Момичето. –Кимна вампирът към Уме.- Направо смърди на кръв, не усещаш ли?
-Не. –Отпусна глава Айдоу.- Явно съм привикнал, както и да е. Ей сега отивам. –После стана и хвърли една кърпа към Уме с думите.- Изкъпи се много добре и лягай да спиш. Ще те заключа отвън и без това няма какво да правиш из тези коридори.
-Но аз… -Понечи да възрази, но Ханабуса я прекъсна рязко и строго:
-Ще стоиш тук! –После мина през вратата и промълви полугласно.- Ще се върна колкото се може по-бързо.
Когато вратата се затвори и шперцът щракна в ключалката, Сасаки въздъхна тежко и се изправи. Чувстваше се толкова изтощена, че едва стигна до вратата на банята без да се строполи. Влезе вътре и се зае да измие кръвта от себе си. Когато спря водата, се загледа в отражението си в огледалото. Белезите по врата й бяха толкова дълбоки, че тя самата се ужаси.
Докато Кира беше забивал зъби в кожата й, нито за миг не се беше уплашила за живота си. Бе го възприемала като фарс, игра, опит за забавление. А явно вампирите наистина съществуваха. Един ужасен факт, който нямаше да й позволи да заспи тази нощ.
Нахвърли върху си една от ризите на Айдоу по навик. Чувстваше отвращение към собствените дрехи, които бяха изпоцапани с кръв. Отвращение и страх. После се шмугна под завивките и затвори ядно очи, потрепвайки при всеки шум, отекващ в общежитието, без да знае дали ужасът щеше да й позволи да заспи или не.

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Пон Юли 14, 2008 10:04 pm

Затръшна вратата на кабинета на президента Канаме зад себе си и се приближи до прозореца, където опря ръце и чело, затвори очи и въздъхна тежко.
Сърцето му още биеше ускорено, а ръцете му трепереха. Усещаше вкуса на кръв в устата си и все още бе леко опиянен.
-По - добре седни - промълви тихо Куран - сама, след което се настани на стола зад бюрото, а Лео легна на дивана и закри очите си с ръка, поемайки дълбоко въздух.
-Не трябваше да я нападаш. Лео - кун.
-По - дяволите. Някой вече я бе ухапал...реших, че няма....
-Какво? Реши, че няма да е проблем да я ухапеш и да изпиеш кръвта й? Дори след като много добре знаеш, че е забранено! Къде ти беше умът по - дяволите?!
-Какво можех да направя? Тя все още миришеше на кръв...толкова примамващо..
-Да се сдържаш! Не си контролирал жаждата си, като някакво животно!
-Нали ловците всъщност ни смятат точно за това...? За зверове...животни....
-Тук те нямат нищо общо. Знаеш ли, би трябвало заради това да те изхвърля от академията.
-Мамка му!- Кира се изправи в седнало положение и очите му пробляснаха. - Само заради едно ухапване!
-Знаеш какво ще й причини сега това ухапване! - отвърна президента, а очите му също пробляснаха.
-Какво ще й причини?- гласът на Айдоу долетя откъм вратата, докато мъжът влизаше вътре.
Лео изсумтя и се хвърли отново на дивана.
-Няма значение. - отвърна през зъби той.
-Напротив има! - изкрещя сърдито Ханабуса, пристъпвайки напред.
-Айдоу, - предупредително подхвърли Канаме - седни и запази мълчание. Ти също имаш вина за това!
-Но какво съм направил?!
-Ти първи си я ухапал, кретен такъв! - отвърна Кира - Ако не го бе направил, нямаше да я докосна!
-Но...
-Мълчи! - тихо каза Куран и другият вампир замлъкна.- Защо си я ухапал? Мислех, че ти е приятелка.
-Такава е - отвърна тихо той, забил поглед в земята.
-Тогава?
-Аз....казах и че съм вампир....тя упорито не ми повярва....и за това исках да й докажа...
-И реши да го направиш точно така? - очите на Канаме пробляснаха в тъмнината за момент.
-Аз....съжалявам....
-Малко късно е за това.Къде е тя в момента?
-В моята стая. Заключена е.
-Добре. Не я пускай да ходи никъде. Директорът ще дойде след малко.
-Но защо е всичко това?
-Защото тя ще започне да се превръща във вампир - промълви Лео, който замислено бе мълчал досега. Момичето щеше да се превърне първо във вампир, а после щеше да достигне "Ниво Е", ако не направеха нещо.
-Как... - Айдоу замълча за момент, после зениците му се разшириха - не..това...но как...не може....искаш да кажеш....
-Точно така, идиот такъв, във вените ми тече чиста кръв. След ухапването ми тя ще се превърне във вампир "Ниво Е".
За момент настъпи мълчание.
Кира се изправи и пристъпи към Ханабуса, след което му прошепна:
-Дръж си езика зад зъбите, момче. Никой НЯМА да научи, че съм чистокръвен! - Запъти се към вратата, но бе спрян от гласа на Куран.
-Ще оправиш кашата си, Кира - кун. За да я спасим, тя трябва да пие от твоята кръв.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Вто Юли 15, 2008 2:35 pm

Когато ключът щракна, Уме, която тъкмо се беше унесла, подскочи и едва не се стовари за пореден път на пода. Присви очи срещу светлината и притисна по-силно завивките към себе си, треперейки от уплаха.
-Спокойно, аз съм. –Промълви Ханабуса задавено и заключи от вътрешната страна, без да светва лампата.- Спи!
-А ти къде ще спиш? –Сви вежди Уме.
-На леглото си. –Момичето не успя да възрази, защото той довърши настоятелно.- Достатъчно е голямо. Просто не започвай отново. Не сега, достатъчно глупости станаха тази нощ. Заспивай, аз ще отида да се изкъпа. –И, преди Уме да посмее да възрази, Ханабуса беше затворил вратата на банята.
Тя се отпусна сърдито на леглото и затрепери от студ. В следващия миг й стана много горещо и отхвърли одеалото от себе си. Главата й забумтя болезнено и зарови лице във възглавницата.
Така я завари и Айдоу и, по тихото изстенване, разбра че е още будна. Облече пижамата си набързо и клекна до леглото.
-Добре ли си? –Попита я сериозно и Уме рязко обърна глава към него, наблюдавайки го объркано.
-Има ли причина да ме питаш точно това?
Ханабуса замлъкна за миг, а после поклати глава и седна на ръба на леглото, а Уме продължи да го гледа.
-Спи! –Заповяда й, бутайки я, така че ръцете й не издържаха и лицето й отново се забоде във възглавницата. Понечи да каже нещо, но рязка болка в главата й попречи и тя изстена тихо.
Айдоу я дръпна към себе си, така че главата й се оказа в скута му, и се зае да прокарва ръка бавно през косата й. Уме се предаде на умората и затвори очи, опирайки ръка на коляното му. Унесе се бързо, а след не повече от половин час заспа тихо и непробудно.
Ханабуса остана известно време, взрян в съня й, после я върна отново върху леглото и се пъхна под завивките, покривайки и нея самата. В тази студена нощ беше абсурдно да се спи без покривало, въпреки че той самият не знаеше точно какво се случваше с тялото й в момента.
Придърпа я към себе си и затвори очи, едва когато гърбът й опря в гърдите му. На няколко пъти през нощта се събуди, защото тя рязко подскачаше, в плен на някакъв кошмар, макар и да не се събуждаше. Бълнуваше някакви неща, които, в онзи миг, плашеха дори Ханабуса, но към седем сутринта се укроти и повече не помръдна.
Айдоу, който също не беше спал добре, се успокои и заспа дълбоко, отдавайки се на умората и на всички ужасни неща, които се бяха случили предишната нощ.
Събуди се едва на залез слънце, когато Уме започна да се гърчи до него. Надигна се и я разтресе за раменете, докато не отвори уморено очи.
-Трябва да ставаш. –Промълви тихо и я дръпна към себе си, помагайки й да не се строполи на леглото. По челото й бяха избили капки пот и Ханабуса ги изтри с една кърпа, която бе захвърлил на рамката на леглото. Уме го изгледа унесено и главата й клюмна на рамото му.- По дяволите. –Прошепна на себе си и я остави внимателно отново на леглото. После дръпна кърпата след себе си към банята, намокри единия й край и седна отново на леглото, придърпвайки момичето към себе си. Избърса с мокрия край лицето й и Уме се поразсъни, наблюдавайки го унесено.- Добре ли си?
-Аз… -Започна несигурно.- аз всъщност не знам.
-Това е чудесно. –Изстена и се изправи. Вдигна я на ръце и я остави да се облегне на рамката на леглото.- Не заспивай! Трябва да отида да ти взема нещо за ядене, че си изгубила прекалено много кръв и…
-Не е в това проблема, нали? –Подсмихна се Уме, която вече беше затворила очи, а лицето й блестеше от допира с мократа кърпа.
Айдоу се спря рязко и вдигна поглед към нея. Бе сменил долнището на пижамата с дънки, а якето само наполовина покриваше горнището.
-Какво имаш предвид?
-Това с топлото и студеното… -Усмихна се още по-налудничаво без да отваря очи.- Не е заради загубата на кръв, нали?
-Аз.. ъъъ…
Някой почука на вратата и това отвлече вниманието на Ханабуса от неудобния момент. Дръжката се натисна, но вратата не се отвори, защото беше заключена. Тогава бумтежа се възобнови и Уме, изтерзана до краен предел, се спусна по рамката, притискайки ръце към ушите си в опит да спре болезненото главоболие, което отново я застигаше.
-Идвам, идвам! –Отегчено извика Айдоу и отключи вратата, отваряйки я.- Я, каква приятна изненада! На какво дължим честта, Кира-… сама? –Промълви саркастично, но вампирът го изблъска навътре.
-На това досадно парче месо! –Кимна към свитата на кравай Уме и довърши с отвращение, присвивайки очи срещу нея.- Щом президентът иска това, дай да се свършва по-бързo. Не искаме да го огорчим, нали? –Промълви иронично и продължи да приказва на носа си, приближавайки се към леглото.- Все едно че има някакво значение… няма да е нито първата, нито последната… голяма работа че сме в училище… Оф…
Айдоу следеше безмълвно как Лео седна на леглото от страната на Уме, вдигна я и я тресна грубо в рамката.
-Какво правиш, по дяволите? –Изкрещя Ханабуса и понечи да отиде при него, но някой го беше хванал за лакътя през отворената врата. Айдоу обърна поглед натам, за да види ухилената физиономия на Ичиджоу.- Ти пък какво правиш тук? –Изстена Ханабуса и дръпна ръката си.
-Президентът Канаме ме изпрати да се уверя, че не се опитваш да пречиш на Кира, което ти очевидно правиш. –Усмихна се още по-широко вицепрезидентът и го дръпна към себе си, затваряйки вратата.- Хайде да отидем да хапнем!
Лео поклати отчаяно глава и вдигна очи към момичето в ръцете си. От удара се беше събудила и го гледаше малко ужасено, но все още беше готова да заспи при първи удобен случай.
-Я, отново се срещаме. –Промълви саркастично срещу й и я пусна.- Вярвам, че Айдоу ти е обяснил всичко и няма нужда от приказки, нали? Хайде, пий!
Уме го изгледа ужасено и се притисна още по-силно към стената.
-Хайде, де, бъзе такова, нищо няма да ти направя! –Изнерви се вампирът и оголи врата си.- Пий!
Сасаки се разтрепери видимо и скри лицето си с ръце, движение, което тотално го разгневи. Стисна китките й и я блъсна отново в рамката, а Уме изстена болезнено под него.
-Не ти е казал, нали? –Попита я, когато осъзна, че, очевидно, нещо не беше наред. Въпросът му увисна във въздуха.- Добре, тогава, аз ще ти кажа, но не очаквай да бъда особено тактичен. След като те ухапах има два варианта – или ще умреш, или ще се превърнеш в „Ниво Е”. –Говореше с досада срещу изцъклените й очи.- Това е някакъв сорт вампир, само че безмозъчно, умопомрачено същество, напомнящо повече на животно, отколкото на съзнателен човек. Трябва да пиеш от кръвта ми, после ще те преместят в нашата смяна и всичко ще бъде наред. Затова престани да ми губиш времето и пий, преди съвсем да съм се отказал да ти правя каквито и да е услуги!
Уме стисна още по-силно ръба на одеалото и се разтресе цялата. Очите й се изцъклиха още повече от ужас, доколкото това беше възможно, и тя се притисна по-силно към стената.
-Вампир… не… не искам… вампир… -Прошепна накъсано и стисна очи.
-О, не, сега няма да започнеш да се молиш, нали? –Изстена Лео отчаяно и стисна грубо челюстта й, така че на Уме й се наложи да го погледне. Едва тогава промълви ясно и високо на сантиметри от лицето й.- Ти си вече вампир! Или поне в някаква първобитна форма! Ако искаш да запазиш поне малка част от и без това липсващото си сиво същество, ще пиеш от кръвта ми веднага, преди да съм решил да те оставя каквато си! „Ниво Е”. –Промълви накрая с презрение и мускулчетата на носа му потрепериха конвулсивно.
Уме примря под него, прекалено-ужасена, за да мисли логично. Свлече се надолу и скри лицето си с ръце, сякаш той се опитваше да я нарани.
Това беше капката, която преля чашата.
Лео се наведе и впи грубо зъби във врата й, така че Уме, съвсем загубила ума и дума от ужас, започна да се мята и да се опитва да го отблъсне от себе си, но неуспешно. Когато спря да се съпротивлява и мъчително изстена, Кира се откъсна от нея и облиза с език онази част от устните му, върху която беше останала част от кръвта й. После заби зъби в китката си и я сведе към устните й.
-Хайде, вампире, предай се на инстинктите си… -Прошепна леко срещу смъртно-бялото й лице.- Остави звярът да те ръководи.
Капка кръв се спусна върху устните й и попи в тях. Тялото й потрепна леко и те се разтвориха. Капките кръв сякаш събудиха съществото й и Уме се надигна леко, притегляйки с трепереща ръка китката му към устните си.
-Точно така. –Усмихна се, когато езикът й погали кожата на китката му, а зъбите проблеснаха и се забиха във вените му.
„Значи това било” помисли си Лео, притваряйки очи срещу леко-унасящото чувство за бавно и болезнено изсмукване на кръв. Вдигна погледа си към клепачите й, които потрепваха леко, към устните, свити от напрежение. Една струйка кръв се спускаше отстрани и той дръпна ръката си далеч от обсега й, което не му беше трудно на фона на това колко слаба беше в онзи момент.
-Не я разхищавай! –Промълви, поставяйки върху устните й онази част от китката си, където се стичаше кръвта. Уме, все толкова отпаднала, че да не може да отвори очите си, слепешком я откри, прокара устни по продължението й и се зае отново с онази част, където зъбите бяха пронизали собствената му кожа.- Това ще ти е за урок.
Уме беше прекалено-вглъбена, за да го слуша. След една минута Лео се осъзна, че вече бе затворил неусетно очи, мислейки и колко зависимо и наивно изглеждаше съществото, смучещо кръвта му. Дръпна рязко ръка и отби нейната, стискайки силно китката си.
-Достатъчно! Да ти приличам на банка кръв?
Уме хвана ръката му и се опита отново да я захапе, но Кира я бутна грубо на леглото и скочи на крака. Постоя няколко секунди, взирайки се недоверчиво в това как момичето се сви на кравай и облиза остатъка от крайчеца на устните си, а после направи крачка назад, продължавайки да стиска окървавената си китка. Уме се сгуши в одеалото и заспа като къпана.
Лео разтресе глава, за да се опомни и да изгони мисълта за това колко първични всъщност бяха вампирите, колко първичен беше той самият. После излезе от стаята на Айдоу, загасяйки лампата на изпроводяк.

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Вто Юли 15, 2008 9:27 pm

Трясъкът се чу из цялото Лунно общежитие, когато Лео влезе в стаята си и тръшна вратата. Притискайки китката си, отиде до бюрото, от където измъкна парче бинт, и го уви около мястото където Уме бе забила зъбите си.
По дяволите.
Бе й позволил да изпие твърде много от кръвта му, без да го осъзнава. Сега, макар и да бе чистокръвен и раните му да оздравяваха бързо, се чувстваше замаян и странно ядосан. Ушите му пищяха, а погледът му бе леко замъглен.
Хвърли се на леглото и остана неподвижен.
На вратата се почука, но Кира не отговори. Почука се отново, след което вътре се вмъкна високо момиче с бистри сини очи и дълга кестенява коса. Изгледа го намусено, след което се приближи бързо към него.
-Разбрах какво е станало - промърмори тя, присядайки внимателно на леглото, виждайки, че той е ядосан.
-Какво искаш Яси? Изморен съм.
-Не, не си. - тя хвана ръката, която бе превързана, и я повдигна, след което започна да развива марлята и старателно огледа двете малки дупки.
-Пила е твърде много от кръвта ти, нали?
-Няма значение - въздъхна той и се отдръпна - остави ме сам, искам да поспя.
През годината, в която бе учил тук, Яси бе единственият човек, който бе успял да се приближи до същността на Учиха. Благородната вампирка сякаш се грижеше за него и винаги бе насреща, макар и понякога да бе доста досадна. Лео знаеше, че тя изпитва и нещо повече от приятелство към него. Но тя не го вълнуваше. Не й бе казал нищо, защото някак си, вътрешно, не искаше да отпъди един приятел от себе си.
-Кира -кун - вампирката се наведе над него и премахна косата от едната страна на врата си, оголвайки другата.
-Какво правиш, Яси - чан?
-Хайде - тя се наведе надолу - Пий. Ще ти помогне да се оправиш по - бързо.
-Върви се, Ясмина! - простена той и затвори очи
-Лео...искам да ти помогна...Моля те!
По дяволите. По дяволите. По дяволите! - Помисли си вампирът, когато заби зъби в шията й и започна да пие. Не трябваше да прави това, беше забранено! не биваше...защо тя го бе подмамила? Трябваше да спре!
Осъзна, че я притиснал толкова силно към себе си, в старанието си да се откъсне от нея, след което я бутна ядно назад и се строполи обратно на леглото.
Странно....от нейната кръв сърцето му не биеше толкова забързано, както от кръвта на Уме.
Погледът му започна да се избистря малко по - малко и усещаше, как след тези няколко глътки, силите му се възвръщат. Простена.
-Яси...не трябваше....Върви си!
Момичето се отдръпна, а очите й потъмняха.
-Аз исках само да пом...
-Правиш точно обратното! - извика Кира. След секунди вратата се затвори зад гърба й. Но това не бе началото на почивката която искаше, защото минута по - късно, вътре влезе Канаме. Президентът взе един стол и се настани до леглото. Лео не погледна към него.
-Не бива да си играеш така с Яси - чан. - промълви Куран.
-А тя не бива да храни фалшиви надежди. Сама знае, че не изпитвам нищо към нея.
-Може би е добре да й го кажеш.
-Има ли нещо друго, за което искаш да говорим, Канаме - сама. Бих искал да поспя.
-Оправи ли се с момичето от дневната смяна?
-Ако имаш в предвид дали съм й дал да пие от кръвта ми - да, направих го. Чувствам се омърсен.
-Това не бива да се повтаря.
-Зная. Просто предупреди Айдоу да не хапе приятелките си! - Кира въздъхна - А сега какво?
-Сега...трябва да я преместим в нощната смяна.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Вто Юли 15, 2008 11:31 pm

Уме отвори първо едното си око, едва тогава и другото. Ръката разроши перчема, притискайки се към челото. Опита се да си спомни всичко, което се беше случило, но информацията беше толкова много, че сървърът й заби окончателно.
В същия момент някой се размърда върху стола до прозореца и се приближи до нея. Познавайки по рошавата прическа Ханабуса, Уме се усмихна импулсивно и промълви:
-Имам чувството че главата ми ще се пръсне. Сякаш съм спала векове.
Айдоу светна нощната лампа и седна до леглото.
-Еми, всъщност ти наистина спа доста дълго. –Намигна й Ханабуса и попита.- Ти всъщност знаеш ли какво се случи?
-Хъм, не мога да отсея сънищата от реалността. –Кимна му с усмивка и промълви развеселено.- Да преговорим. Това за вампирите е истина, нали?
-Напълно.
-Там дето онзи ме ухапа…?
-Също.
-Тук идва най-абсурдното нещо. –Засмя се Уме звънко.- Сънувах, че той дойде тук и ми каза че съм се превърнала също във вампир.
-Е… -Почеса се Айдоу.- И това май спада към действителността.
-Страхотно. –Саркастично промълви момичето и заразтрива челото си.
-Пи ли от кръвта му?
-Май беше симбиоза. –Засмя се момичето и оголи врата си.- Той също пи от моята. Едно ще ти кажа – нищо не разбирам от цялата тази работа, но ми се ще в следващите няколко дни никой да не пие от кръвта ми.
Изражението върху лицето на Айдоу се изкриви и той промълви бавно:
-Трябва да ти съберем багажите. Местиш се тук.
-Ъ-ъ-ъ… моля? –Сепна се Уме.- Ама ти… сериозно ли?
-Да. –Кимна Ханабуса.- Тъй като си вече вампир, не можеш да останеш в Дневната смяна…
-Чакай, чакай малко… -Разтресе главата си момичето.- Да започнем отначало. Нали не бях вампир? Смисъл, ако това с ухапването беше вярно, щях да съм се превърнала, още когато ти ме заръфа, не е ли така?
-Ами… -Запецна Айдоу.- Горе-долу. Има една шепа вампири, които могат да те направят такава. Аз не съм сред тях, иначе въобще нямаше да си позволя да те докосна. Виж, това не важи и за Кира…
Уме го погледна объркано и сви рамене, примигайки превъзбудено:
-Какво имаш в предвид?
-Добре, де, ще ти кажа, ама този път няма да го дрънкаш наляво и надясно. Има няколко нива, най-долу е тъй нареченото „ниво Е”, което е съставено от бивши хора. По-скоро чудовища.
-Да… онзи, Лео-сенпай спомена нещо. –Кимна Уме с изражението на любознателен биолог.
-Ти щеше да паднеш до „ниво Е”, ако не беше пила от кръвта му. –Кимна Айдоу.- Едно стъпало по-нагоре са обикновените хора, после нормалните вампири, към които спадаш ти самата, благородниците, като мен, и най-отгоре са чистокръвните като Канаме-сама или Кира-сан… Кира-сама. Ох… -Поправи се Ханабуса с досада и вдигна поглед към Уме.
-А, прекрасно, и значи само тези… чистокръвните могат да създават вампири, така ли?
-Ами… май така се получава. –Кимна Айдоу.- Но те са една шепа.
-Хах, какъв късмет да попадна точно на такъв. Ама ти ми се виждаш нещо гузен… Нали не си ти виновен за това? –Изгледа го подозрително, а Айдоу заекна.
-Не трябваше да те хапя и не трябваше да те водя тук. Онзи нямаше да го направи иначе.
Сасаки го изгледа със смесени чувства. Засега не осъзнаваше напълно цялата информация, която й се беше струпала на главата, едва ли можеше да го осмисли. В този момент диагнозата „вампир” й се струваше невъобразимо забавна и авантюристична, затова и промълви тържествено:
-Ама сега ще мога да правя някакви трикове като теб, нали? Някакви магии, тем подобни екстри… -Засмя се развеселено, а Айдоу я изгледа като умопобъркана.
-Еми, всъщност, не. –Поклати глава той, а настроението й спадна до 20 под нулата.- Само благородниците и чистокръвните правят такива неща. Ти май засега си си… просто вампир.
-Ех… -Прехапа устна Уме.- Това звучи скучно. Но, както и да е, не е болка за умиране. Все пак е Коледа, нали?
-Което ми напомня… -Ханабуса оголи врата си и промълви срещу недоумението й.- Сигурно си много жадна. Бях ти приготвил подарък, но, след последните събития, кръвта ми май ще ти е по-полезна…
Уме се сепна за миг, а после се изсмя жизнерадостно и го ощипа по бузата:
-Махни тази траурна физиономия, че ми разваляш кефа. А и не си търси причина да ме лишиш от подаръка ми! Искам си го веднага!
Айдоу се усмихна на лудостта й и й подхвърли опакованото в празнична хартия пакетче. Едва след като очите й окапаха по златния часовник, тя вдигна отново поглед към него и изпита неопределимото желание да вкуси кръвта му.
-Ъ-ъ-ъ, Айдоу… -Промълви с очарователна усмивка.- Офертата с кръвта още ли важи?
Ханабуса се разсмя и я остави да забие зъби във врата му. Не беше кой-знае каква новост за него, в Лунното общежитие, а и у дома, често се налагаше да се хранят с чуждата кръв, поради липса на друга алтернатива. Този път, обаче, Уме беше малко повече с ума си и не си позволи да злоупотреби с милосърдието на дарителя.
Установи се на опияняващото и лечебно действие на кръвта му, а после се усмихна жизнено и скочи на крака.
-Каза нещо за събиране на багаж… Хайде, преди да съм решила да те изстискам като сокоизстисквачка-лимон. –Намигна му и навлече дрехите си.- Идваш ли?

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Съб Юли 19, 2008 10:10 pm

На вратата се почука няколко пъти и, след като, раздразнен до краен предел, Лео се изправи в леглото, извика на натрапника да влезе.
-Какво има, Акатсуки? Уморен съм.
-Имаш посетител. Чака те долу, в хола. Някаква жена, представи се като твоят леля. Ако искаш ще я отпратя.
Кира имаше чувството, че чак пръстите на краката му се сковаха, а кръвта му замръзна.
-Не. Ще сляза след 5 минути. Нека ме изчака. Благодаря, Кайн.
Ханабуса кимна, след което излезе.
-Не ми стигат другите простотии, а сега и това- промърмори под нос Учиха, докато навличаше дрехите си. След минута беше долу.
На канапето в голямата гостна седеше на вид млада жена с абаносово черна коса и бледо лице, сиви очи и каменно изражение. Когато го видя, тя се изправи и се усмихна - усмивка, която не достигна до очите й и показа на Лео, че всъщност леля му е дошла да иска нещо, а не да го види.
-Добър вечер, Мишел.
-Здравей, племеннико.
-Какво те води насам?- попита той, сядайки на един от диваните.
-Дойдох да видя сина на сестра ми. Толкова ли е учудващо?
Лео се усмихна леко, след което се приведе напред, загледан в потъмнелия й поглед.
-Няма за какво да се лъжем, Мишел. И двамата много добре знаем, че си дошла да искаш нещо. Но се чудя какво точно би могло да бъде. Пари? Чичо ти остави невъобразимо голямо наследство. Дом? Имаш само около 10 имения. За какво си тук?
-Мощ.
Кира Учиха се напрегна и очите му засветиха.
-В последно време си направих твърде много врагове, Лео. А силата ми започва да отслабва. Имам нужда от мощ.
-Какво е станало?
-Не ме питай за това. Не мога да ти кажа. Моля те за услуга.
-Очакваш да ти помогна, след като не ми казваш какво точно ще направиш с мощта, придобита от кръвта ми?
-Ще премахна враговете си, хора, който, след като приключат с мен, могат да се отправят и към теб.
Лео се изправи въздъхвайки и й обърна гръб.
-Нека дойдат. Сега си върви.
-Как смееш да ми отказваш помощта си?! Как смееш да ми обръщаш гръб? Аз съм част от това семейство много повече отколкото ти, прекарала съм много повече време с тях. Това, че във вените ти тече кръвта на Учиха, не ти дава право да се държиш като мой господар.
-Върви си Мишел. - отвърна той тихо - Прибирай се.
-Същият като тях си! - засмя се злобно тя - Същият като слабите си родители, които не можаха да устоят на няколко ловци на вампири и се оставиха да бъдат избити като животни...Слабаци..истински срам за фамилия Учиха....
Толкова рязко се бе обърнал, че Мишел дори не забеляза, усети само как се понесе назад и се заби в отсрещната стена. Въздухът напусна дробовете й и тя извика, когато някаква сила я натисна още по - силно към стената. Успя да отвори очи и да погледне към Кира, чиито очи блестяха заплашително, а едната му ръка бе вдигната към нея.
Чу се изплашен писък, след което една ръка сграбчи тази на Лео.
-Лео, спри!- чу се гласа на Яси, която се опита да го издърпа назад. Чуха се забързани стъпки откъм стълбището и скоро на горния етаж започнаха да застават вампири, опрели се на парапета, наблюдавайки случката. - Не осъзнаваш какво правиш, Кира! Пусни я да си иде. Лео - кун, моля те!
Отново рязко Учиха се обърна, издърпвайки ръката си от тази на момичето, и се запъти към стаята си. На стълбите спря и се обърна към Мишел, която се опитваше да се закрепи на крака.
-Махни се от Лунното общежитие и от академията. Не идвай повече. Следвашия път няма да имаш възможността да си тръгнеш.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Съб Юли 19, 2008 11:25 pm

-А с мен не смяташ ли да я запознаеш?
Погледите на всички се вдигнаха нагоре към стълбата, откъдето Лео със самодоволна усмивка ги наблюдаваше. Той слезе бавно в антрето и се загледа в събралото се множество, докато очите му не застинаха на Уме, която се чудеше от кой точно крайник да го отърве.
-Не си забавен! –Изсумтя Айдоу, а Лео дръпна рязко момичето за ръката и прошепна в ухото й:
-Това, което ми направи, няма да ти се размине, нали знаеш? Само една дума и сама ще ме молиш да изсмуча цялата ти кръв до последната капка.
Уме напрегна всичките си сили, за да го удари между краката, но нещо я спря. Изръмжа срещу неспособността си да го утрепе (нещо, за което сякаш бе мечтала цял живот) и застина така.
В същия момент Айдоу дръпна Лео толкова силно, че той, изгубил концентрацията си, импулсивно пусна Уме. Тя се залюля и падна на земята.
-Ох… писна ми да падам! –Изстена отегчено и понечи да се изправи, но нещо друго привлече вниманието й, както и това на останалите.
Канаме беше застанал на около два метра от групичката вампири и ги наблюдаваше хладно. След като изгуби интерес към обичайните заподозрени (Шики, Каин, Ичиджоу, Рука, Рима и Ясмина), се загледа в тримата, които бяха застанали по-встрани.
Укорителният му поглед мина по раздрания врат на Уме, към превързаната ръка на Лео и застина върху шията на Ханабуса, която, очевидно, също бе станала жертва на някой прегладнял вампир.
Куран остана няколко секунди загледан в тях, после изсумтя и процеди скоро:
-Вие тримата искам да си оправите отношенията веднъж-завинаги. И то без повече кръв! Следващият, който си подложи врата, ще отговаря лично пред мен! –После се обърна към Айдоу и процеди.- След като й помогнеш за багажите, те искам обратно в кабинета ми за наказание.
-Но, Канаме-сама, в коя стая да я настаня? –Попита Айдоу бавно.- Няма свободни…
-В другото общежитие, естествено. Там има достатъчно стаи.
-Но, Канаме-сама… -Изстена жално Ханабуса.
-Правилата са си правила и важат за всички. Иначе нямаше да са такива! –Процеди Куран строго и изсъска.- Тръгвайте сега и след половин час те искам в кабинета си!
Уме го изпрати с неразбиращ поглед, но се освести, когато някой я дръпна за лактите и я изправи на крака.
-Какво друго общежитие? –Не разбра тя, продължавайки да гледа към мястото, където беше изчезнал президентът.
-Ох, тръгвай. –Процеди Ханабуса и вдигна отново саковете, които беше изпуснал, дърпайки Лео от нея.
Айдоу се обърна и тръгна към изхода, а Уме се завтече след него. Точно преди да излезе, се врътна и се изплези на Лео, а после рипна след приятеля си.
-Айдоу… -Викаше след него, докато не успя да го настигне. Ханабуса се оказа приятно-смръщен, приличащ по-скоро на шарпей, отколкото на нормален човек.- Ей, какво си се сговнил такъв? –Засмя се Уме.- Да не ти е тежко, ще ти помогна!
Когато ръката й докосна неговата, Ханабуса хвърли саковете на земята и се обърна към нея толкова рязко, че Уме едва не се стовари отново на земята от ударната вълна.
-Няма да се приближаваш до него, разбираш ли? –Изсъска Айдоу, а очите му просветнаха в червено.
-До кого? –Сви рамене Сасаки и застина срещу него неразбиращо.
-До Лео. Няма да се приближаваш до него!
-Откъде ти дойде в главата, че искам да се приближавам до него? –Стресна се Уме и почти се разсърди.- Не искам да имам нищо общо с този… този… гр…
-Ще ти направя живота тъжен, ако го направиш! –Изсъска Айдоу и присви очи.
-Откога пък почна да раздаваш заплахи? –Сложи ръце на кръста си Уме и го изгледа предизвикателно. В следващия момент нещо накара съществото й да потрепне няколко пъти, докато не се преви на две и едва не падна на земята. Из въздуха потрепна звънкият й смях, а Ханабуса съвсем застина объркан срещу нея.
-Какво?
-Ти ме ревнуваш… от онзи идиот… -Едва успя да каже през виеобразните си хлипове Уме, а Айдоу почервеня целият.
-Въобще не става въпрос до това. –Изстена Ханабуса, развявайки бялото знаме.
-Да, да… -Захили се още по-диво Уме, а Айдоу се разтрепери. Лед обви ръцете й, когато я хвана и, треперещ от ярост, изсъска в лицето й:
-Нито аз, нито Лео, нито който и да е от Нощната смяна не се интересува от теб като от момиче! –Изсъска толкова злобно, че смехът й секна, а Уме застина срещу него.- Аз съм ти приятел, другите само се чудят как да ти изпият кръвта! Същото се отнася и за него!
-А защо не ми казваш да страня от другите тогава? –Процеди Уме сърдито.
-Защото той те направи вампир, затова! Не е като другите!
-И какво точно не е? –Тросна му се Уме.
-Например, че, ако те накара, можеш да го последваш навсякъде и да се оставиш да ти изпие цялата кръв, без дори да можеш да му се противопоставиш! Това!
Ханабуса отпусна рязко ръцете й и сведе поглед, а Уме се разтрепери и го погледна неразбиращо.
-Какво искаш да кажеш с това?
Айдоу взе отново саковете и се обърна към нея:
-Тъй като Лео те направи вампир, той се пада твой господар. Притеснявам се, че, ако останете насаме, може да се възползва от тази си способност да те контролира.
-Страхотно! –Саркастично подметна Уме и с тежки стъпки го изпревари по пътечката и, псувайки наум всичко вампирско в околността, дори не изчака приятеля си.

Половин час по-късно Уме стоеше сама в новата си стая и си играеше тъжно със завивките на леглото. Общежитието за обикновените вампири се бе оказало много по-мрачно, голямо и занемарено от това на благородниците. Стаята дори не можеше да се сравнява в простотата си с тази на Айдоу. А и нещо я караше да се чувства несигурна. Мирисът на кръв я побъркваше, но остатъкът от чистия й разум напомняше, че това не беше в реда на нещата.
Присети се за благородника, с който се бе запознала на влизане. Той имаше задължението да пази реда в общежитието и все пак… нещо не беше наред.
Уме се повдигна в леглото и се сви до таблата. Ръката импулсивно намери устата й и един пръст се заигра с кучешкия й зъб.
Ако Айдоу не я бе излъгал (а той нямаше навика да я лъже), това даваше разумно обяснение на факта, че не бе успяла да удари Лео, когато го бе поискала. И, въпреки това, беше прекалено ужасно, за да го приеме за истина.
Мислите й рязко секнаха, когато отвън се чуха някакви стъпки и гласове. Уме застина в това си положение и едва ли не престана да диша от ужас.
Някой завъртя бравата на вратата, но бе заключена. Шперц изстена в ключалката и вратата се люшна безпомощно.
Уме, съвсем загубила ума и дума, притисна по-силно одеалото към себе си, криейки голите си крака, и промълви уплашено:
-Кой е?
В този миг в стаята й се изсипаха пет младежи на различна възраст и височина, но всички с иронични и ужасяващи усмивки.
Едно момиче с яснозелени, присвити до болка, очи се надвеси над леглото й и прошепна, давайки видимост на Уме към зъбите й:
-Приятели. –Изсъска злокобно и се ухили още повече.- Дойдохме да видим новото попълнение… и да кажем „добре дошла”.
Останалите се разхилиха зад нея, но момичето махна с ръка и те веднага замлъкнаха. Уме съобрази, че тя се явяваше нещо като главатарка на групата, а това въобще не й харесваше. И, въпреки това, реши да не си прави бързи заключения.
-Много ми е приятно да се запознаем, тогава. –Промълви почти ведро.- Аз съм Уме.
Момичето се изсмя злобно и кимна:
-Аз съм Намие. –Промълви тя.- Но не съм тук за фамилиарности. Идвам да ти обясня как точно стоят нещата тук и да ти демонстрирам наяве.
-Ъ-ъ-ъ… -Запецна Уме срещу близостта на Намие.- Добре.
Момичето не дочака втора покана и захапа Уме за врата. Сасаки, изненадана от това спонтанно нападение, премрежи поглед от болка и присви очи. Един тих вик се откъсна от изтощеното й тяло, когато тя видя приближаващите се силуети. Някой я отви и почувства как в глезена и китката й мигновено се забиха още два чифта зъби. Когато някой почти нежно захапа дланта й, Уме изстена и загуби съзнание.

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Пон Юли 21, 2008 9:08 pm

-Може би не трябваше да го правиш, Лео - кун - прошепна Яси, загледана в силуета му, изправен до прозореца. Нощното небе бе обсипано от звезди, които внасяха лека светлина в стаята. Луната не се виждаше.
Кира въздъхна и опря чело в стъклото.
-Какво искаш от мен, Ясмина?
Момичето се приближи и застана тихо зад него. Протегна плахо ръка и я сложи на рамото му.
-Можеш да ме допуснеш до себе си, Лео Кира Учиха. Няма да предам доверието ти...Никога.
-Искаш твърде много...
-Никога не пречи да опиташ....
Кира се обърна рязко и хвана китката й. Загледа се в нея.
-Яси...може би съм ти давал напразни надежди...може би е време да ти кажа. Не можем да бъдем повече от приятели....Нищо повече.
-Лео - кун...
-Приеми го. Защото нещата няма да се променат. В плановете ми не влиза да обичам...да жадувам някого....Не мисля, че някога бих могъл...
-Но...
-Съжалявам, Яси - чан...Приятелство...част от приятелство е единственото на което съм способен...единственият човек, който може да ми бъде нещо като...приятел. Но само това....Ясмин....
Вратата вече се затваряше след нея. Учиха не можа да разбере дали беше ядосана или разстроена....Въздъхна отново и понечи да се обърне. Точно тогава го усети. Някакво режещо чувство, което сякаш мина през кръвта му. Зениците му се разшириха, а сърцето му заби по - силно. Крайниците му изтръпнаха, а до обонянието му достигна уханието на нещо познато...Не кръв...поне не само...
Рязко се съвзе и излезе от стаята си, бързо насочвайки се към стълбите. Едва бе стъпил на първото стъпало, когато входната врата се отвори и вътре влезе Ханабуса, носейки нещо, или по - точно някого, на ръце. Загледа се по - внимателно. Не можа да обясни следващата си реакция. Изтръпна и се ядоса при вида на отпуснатото тяло на Уме. Приближи се към внимателно наблюдаващия го Айдоу и я огледа по - от близо.
По глезените, китките и шията й имаше следи от захапки на вампир. Много следи.
Гневът го обзе още по - силно. Едва-едва усещаше, че тя все още диша.
-Сега не е моментът за разправии, Кира - сан. Намерих я така в стаята й в другото общежитие и трябва да й помогна.
-Занеси я в една от празните стай, Ханабуса - прозвуча гласът на Канаме от горния етаж. Вампирът седеше опрян с една ръка на парапета и ги наблюдаваше.
Докато русокосия отнасяше безжизненото тяло на момичето, Кира продължаваше да седи загледан във вратата. Сякаш не можеше да помръдне. Очите му бяха засветли и той не разпознаваше странното чувство на гняв, което го обземаше. Поне такъв гняв. Не разбираше защо и откъде идва той, но не бе сигурен дали е от това, че отново внасяха това момиче тук и че тя отново се бе забъркала в нещо.
После малко по - малко, започна да възвръща самообладанието си и се обърна, пресрещайки погледа на Куран - сама.
-Изнервен си, Лео.
-Така ли? Не бях забелязал.
Президентът се усмихна вяло.
-Чудя се защо ли?
-По - добре отиди и се чуди върху онова момиче. Пак се е забъркала в нещо, президент Куран - сама. - той се усмихна иронично - Аз мисля да се прибера в стаята си.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Сря Юли 23, 2008 11:45 am

Айдоу таман я бе оставил на леглото, когато вратата се отвори и вампирът се обърна рязко натам.
-Какво правиш тук, Акатсуки-кун?
-Май на мен ми се пада честта. –Присви очите си високият и влезе в стаята с няколко бавни крачки.- Президентът Канаме май не желае повече да се разлива вашата кръв с Уме и Лео. Мисля че отдава всичките тези проблеми около малката на факта, че напоследък непрекъснато има някакви конфликти помежду ви.
-Значи е прекалено суеверен. –Изръмжа Ханабуса.- Въобще не трябваше да я пускам да ходи там. Сега дори няма как да разберем какво се е случило…
-Спокойно, ще се чуе. –Кимна Каин и вкара ръце в джобовете на панталона си.- Като се посъвземе пак ще я водим при президента. И този път май ще хвърчат глави.
Айдоу не отвърна, само се изправи от леглото и се стовари върху един стол отстрани.
-Да приключваме тогава с този фарс. –Изсумтя и отмести поглед от Уме, която, все така в безсъзнание, лежеше на леглото.
Каин се приближи бавно и седна, придърпвайки я към себе си. Обгърна с ръка гърба, пречейки й да се строполи обратно, и разкървави врата си. Придърпа я още по-близо, намествайки лицето й спрямо шията си. Палецът му погали гръбначния й стълб, а Каин прошепна тихо в ухото й:
-Хайде, събуди се.
Уме потрепна при досега на топлия дъх с ухото й и почувства неистова жажда. В унеса си тя намери слепешком кръвта и кротко засмука, сякаш бе новородено.
Каин присви очите си и застина, без да й позволява да се стовари отново на леглото. Чувстваше пулса си да трепери неистово, но не реагира.
Няколко минути по-късно, Каин се отдръпна леко от Уме, без да маха ръката си от гърба й. Прекара другата през колената й и я вдигна. Уме понечи отново да се добере до разкървавения врат на Акатсуки, но той не й го позволи.
Забелязвайки с крайчеца на окото си движението, Айдоу скочи на крака и се приближи до тях:
-Искаш ли аз да я нося?
-Не, добре съм. –поклати глава високият и кимна към вратата.- Хайде да вървим.
Две минути по-късно, Каин остави „товара” си на дивана в кабинета на президента и застина на мястото си.
-Мхм. –Замисли се Куран и се загледа в Уме.- Тя още ли спи?
-Да. –Кимна Каин.- Но сигурно ще може да се събуди.
Канаме се изправи от стола си и клекна до дивана и взирайки се в момичето:
-Уме. –Промълви с благ, дълбок глас, а после повтори името й по-високо.
Сасаки се събуди и първото нещо, което видя, бяха зъбите на вампира над себе си. Викът й отекна пронизително в помещението, а Куран постави светкавично ръка на устата й, заглушавайки го. Момичето се замята панически под него и президентът я притисна към мебела с ръка. Накара я да обърне ужасен поглед към него и промълви бавно и ясно:
-Не викай, никой няма да те нарани! Няма от какво да се страхуваш!
В началото Уме не съумя да повярва сляпо на думите му, но постепенно дъхът и пулсът й се успокоиха и тя застина с очи, взрени ужасено в Канаме.
-Няма да викаш, нали?
Сасаки поклати глава, сякаш се страхуваше, че, ако викнеше, той щеше да й причини онова, което бе изпитала преди.
Канаме махна ръката си от устата й и момичето си пое дълбоко дъх, а после очите й се напълниха със сълзи. Куран остана известно време вгледан в нея и едва тогава промълви:
-Трябва да ми кажеш какво ти се случи.
Погледът на Уме застина върху президента и зениците й бавно започнаха да се разширяват, пропорционално на избеляването на кожата й. Разтрепери се в ръцете му и заклати с глава енергично.
-Нищо няма да ти се случи, обещавам. Но трябва да ми кажеш кой ти го причини! –Промълви президентът, въпреки че не получи желаната реакция, напротив.
Уме, уплашена тотално от този въпрос, се опита да го изблъска и да побегне, но само успя да си удари главата в дървената облегалка на дивана.
-Няма да стане така… -Процеди Куран бавно и се изправи, без обаче да се отдалечава от Уме и да й позволява да се отдаде на ужаса си. Куран се обърна към Акатсуки, който се беше вкаменил като археологична забележителност, и промълви.- Повикай Кира, ако обичаш.
Каин кимна и излезе, а Ханабуса, който беше почервенял от гняв при споменаването на Лео, се разтрепери и процеди:
-Какво място има пък той тук?
-Може да я накара да говори. –Отговори простичко и лаконично Канаме, а очите му просветнаха в червено.- Нали все пак това искаме?
Айдоу не отвърна. Той далеч не искаше това. Единственото, което в този миг желаеше, беше далеч от вендетата. Искаше просто Уме да оздравее, да се премести в главното общежитие и самият той повече да не позволи нито на Лео, нито на някой друг, да я нарани.
-О, не отново… -Изсумтя Лео, когато видя Уме на дивана.
-Акатсуки-кун, ще ни оставиш ли за миг насаме, ако обичаш. –Присви очи Канаме срещу вампира на прага и Каин, кимайки леко с глава, излезе от кабинета, затваряйки вратата след себе си. Едва тогава Куран вдигна погледа си към Кира и го покани да се приближи. Ханабуса, който се беше облегнал на стената, извърна очи от неприятния образ и се направи, че не го забелязва.- Не иска да говори. –Промълви президентът бавно.
-Криворазбрана демокрация. –Усмихна се Учиха иронично и промълви незаинтересовано.- И, въпреки това, този факт няма нищо общо с мен. Защо съм тук?
-Злоупотребяваш с търпението ми, Лео-кун. –Процеди Канаме бавно и кимна към Уме.- Накарай я да говори.
Айдоу потрепери нервно и това не остана незабелязано от Кира, който го посочи присмехулно и промълви:
-Ето, той не иска да го правя. Да оставим решението в ръцете на близките на потърпевшата. –Допълни с толкова ирония, че сякаш въздухът в стаята застина.
Президентът дори не обърна погледа си към Ханабуса, напротив, остана взрян в другия.
Кира, който усети натиска върху свободата си, се размърда изнервено и градусът на настроението му падна с няколко пункта. Намръщи се срещу президента и, въпреки че знаеше че, така или иначе, щеше да стане каквото Канаме прецени, реши поне да демонстрира правото си на избор орално:
-Е, тя и сама може да си прецени. Може би не е наложително да я питаме за извършителите, в крайна сметка, може би няма да се чувства комфортно след това сред въпросните.
-Тя няма да се връща там. –Присви очи Канаме.- А и не забравяй, Лео-кун – аз отговарям и за двете общежития, не само за това. Ако това очаква вампирите там, не смяташ ли че аз имам право да накажа провинилите се?
Кира се оказа обезоръжен от този полугласен отговор, затова само кимна припряно и се приближи до дивана, въздишайки тежко.
-Писна ми от теб, малката. –Процеди, така че само Уме да го чуе, клякайки до мебела.- Ако знаех, че ще ми създаваш толкова проблеми, никога нямаше да те ухапя. Чак вече съжалявам. –После въздъхна след този лаконичен монолог и вдигна поглед към Уме, която все така ужасено го наблюдаваше.- Кажи ми кой ти причини това.
Уме положи неимоверни усилия, за да не се подчини на заповедта. Нещо отвътре я приканваше да каже абсолютно всичко, което знаеше, но тя му се противопоставяше неистово. При следващата заповед, устните й сами се отвориха и избълваха, противно на желанието на собственицата си:
-Намие и някакви други.
-Казаха ли ти дали е принцип или не?
-Не.
-Само Намие ли се представи?
-Да.
Лео вдигна поглед към Канаме и остана загледан в него няколко секунди, сякаш за да му покаже, че е извършил желаното и да попита за позволение да се оттегли от кабинета. Президентът остана безмълвен.

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Пет Юли 25, 2008 3:11 pm

В стаята се бе възцарило пълно мълчание. Лео седеше отегчен на един от диваните, докато Канаме продължаваше да разпитва Уме. Момичето се бе свила на меката мебел, покрита с едно одеяло, и сричка по - сричка, казваше какво точно се бе случило. Президентът бе изпратил Ханабуса, Шики и Ичиджоу да доведат Намие. Вампирката също щеше да бъде разпитана и щеше да получи полагаемото й се наказание, а Уме щеше да бъде преместена в главното общежитие, не толкова защото случката можеше да се повтори, а заради това, че бе в ужасно състояние и шока й въздействаше твърде зле.
Изведнъж през Кира сякаш мина някаква вълна и той със стон се преви на две, стискайки устни до кръв. Очите му се замъглиха.
-Какво има Лео? - попита президентът, оставил момичето на грижите на Акатсуки.
-Не....всъщност - болката се повтори по - силна отпреди и мъжът се закашля, плюейки капки кръв. Куран се пресегна да го хване за рамото, но Учиха го отблъсна още по - бясно. Усещаше...странно-познато присъствие и разбра, че леля му се опитва да направи някакво заклинание върху му.
Изправи се, подпирайки се на стената, и се запъти с бързи крачки към вратата, без да обръща внимание на въпросите на Куран - сенпай.
Успя да стигне до вратите на стаята си, откъдето не можа да продължи и се строполи на пода, кашляйки им ругаейки умствено.
Нов залп от болка го заля толкова силно, че Кира едва не изкрещя и, в опита си да заглуши стона, захапа китката си с всичка сила.
Очите му се затвориха и пред тъмния му поглед започнаха да изникват размътени картини, които го накараха отново да простене.
Виждаше старата, позната маса в грамадната трапезария, отрупана с ястия и запалени свещи. Малко коледено дръвче се бе настанило уютно в единия ъгъл, придавайки на стаята още повече уют. Чуваше се весел детски смях...звучеше сякаш момически. Пригласяха му тоновете на някой по - възрастен, който говореше нещо за търпение и подаръци.
Спокойствието кънтеше от всеки ъгъл на този спомен. Сякаш подканваше Лео да се отпусне да му се наслади, да се успокой, но той не можеше. Знаеше какво следва след всичката тази радост.
Болката го проряза отново, когато спомена се смени с нов. Пламъците осветяваха цялото му съзнание, докато гледаше за пореден път ужасено, как част от имението Учиха изчезва сред ярките пламъци. Виждаше размазана кръв пред себе си, сякаш разлята на стъкло и чуваше как един ужасен детски глас крещи за помощ. Чуваше как го вика, как го моли.
Лео Кира знаеше, че скоро всичко ще приключи и искаше да спре този ад, не искаше да минава през всичко това отново.
Нова, още по - силна болка, проряза вътрешностите му и той се закашля, плюейки нови дози кръв. Съзнанието му ожесточено започна да се съпротивлява на спомените и на натрапника, който бе влязъл в него, за да ги извади наяве.
Това чуждо присъствие го дразнеше, манипулираше го, измъчваше го и той трябваше да го изхвърли от съзнанието си.
Когато се появи следващия спомен, най - ужасяващия, когато очите му съзряха малкото неподвижно тяло на сестра му, нещо в него сякаш избухна.
Нова болка..последна и после онова натрапчиво чувство, че някой се рови в душата му изчезна.
Дочу как някой вика името му, после стъпки, но не можа да отвори очи, а просто се отпусна и позволи на тъмнината да го погълне.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Пет Юли 25, 2008 9:55 pm

-Аз… такова… о-о-ох. –Изквича Уме убито и отвори очи, повдигайки се на лакти. Съдейки по слънчевите лъчи, които се процеждаха през щорите, очевидно бе станала прекалено рано.
Едва тогава Уме забеляза, че беше сама в стаята. Напоследък бе свикнала с присъствието на Ханабуса непрекъснато, сега даже дразнението й липсваше. Докато притискаше ръка към челото си, забеляза бинта на китката си и изсумтя, припомняйки си какво се беше случило миналата нощ:
-Страхотно… сега приличам на решето… или на ренде… рендосано решето… или пък решетесто ренде… все едно!
Момичето тръсна ядосано глава и огледа стаята. Някой се беше погрижил масата да бъде отрупана с храна, която целеше да подсили силите й очевидно.
„Ще види той едни сили между рогата” помисли си по повод отношението на Айдоу към особата й, а именно – като на дебел чичка към любимото му угоено чихуахуа. Надигна се на треперещата си ръка и, прокарвайки боси стъпала по килима, се изправи несигурно. „А, то можело!” израдва се, успявайки да запази баланса си. После направи няколко несигурни крачки и взе бележката, оставена между яденията.
„Яж и стой в стаята!”
-Набий си го, където слънце не огрява! –Изсумтя Уме и забоде бележката в някаква пихтиеста манджа. Едва тогава осъзна, че нямаше абсолютно нищо интересно, с което да се занимава. Стаята бе по-постна от муцуната на Шики в обикновеното си състояние. С две думи, беше трагично-постна, уморена до последното си ъгълче. Едва ли имаше с какво да се забавлява, преди някой да дойде и… какво?
-Да ми пие кръвта. –Допълни мрачно и погледна пак китката си.- То не е останало много. Мога да послужа на един като хората или на двама, но по малко. Със сигурност този, който се сети първи, ще хване промоцията.
В този миг Уме реши, че й е писнало. От пиявици, от загрижени батковци, от досадни идиоти със садистични наклонности… Беше й писнало да е беззащитното момиченце, което сякаш всеки искаше да изсмуче като бутилка Нести праскова. Всичко това й бе дошло до гуша.
Запъти се с тежки стъпки към вратата и, в умопомрачаващата си злоба, забрави да я отвори и се заби право в нея.
-Ох, мамичката му… -Процеди яростно и се изправи бавно. Таман излязла (благополучно) през вратата, се заби в още нещо. Трябваше й малко време, за да осъзнае че причината за новото падане беше човек, който в момента, пъшкайки, се изправяше. Уме благодари мислено, че не бе решил да й изпие кръвта (което напоследък често й се случваше) и се изправи бавно, поемайки ръката. Едва след като изтупа дрехите си, вдигна поглед към лицето му.- Ти беше Ичиджоу-сенпай, нали?
-Същият. –Ухили се вицепрезидентът добродушно.- Извинявай това с падането.
-А, не, на мен ми е навик. –Успокои го Уме и, преди да настъпи неловко мълчание, реши да се пришие към вампира, само и само за да не остане пак сама.- Умирам от жажда. Тук, всъщност, как се храните? С животни ли?
Момчето, което бе шокирано от това излияние, се опомни и се засмя:
-Не, Лунното общежитие не е прасеферма.
-Ами? –Учуди се Уме.- Добре, де, знам че е глупаво, но откакто съм тук съм пила само човешка кръв. А президентът не изглеждаше много очарован от всичко това.
-Да. –Кимна Ичиджоу.- Канаме-сама е малко педантичен на тази тема. Но покрай теб си имаше главоболия. И, все пак, да ти отговоря на въпроса – има едни хапчета, които използваме за тази цел.
-Така ли? –Учуди се Уме.- Бих искала да ги пробвам.
-Ако искаш да те заведа?
Уме кимна и го последва към кухнята. Пое чашата от него и отпи неуверено.
-Добре е. Въпреки че…
-Предпочиташ истинската. –Усмихна се Ичиджоу меко и подхвърли една таблетка в ръката си.- Всички я предпочитаме, но рядко е възможно, а и е съвсем друго да пиеш от човек. Ех… -Замечта се за миг, а после се сепна рязко и се засмя.- Ти си свикнала само на истинска. Донякъде ти завиждам за последните дни.
-Няма на какво. –Вдигна унило китката си Уме, разкривайки бинта.- Имам чувството че всички тук просто се опитват да ме използват за нещо. Дори Айдоу… въпреки че не причини нищо… дори той го направи. –Уме бе свела очи и говореше тихо, смутена от собствените си думи.- Дори на него не мога да вярвам вече… защото всеки път, когато се доближи до мен, си мисля че ще… че ще ме…
Очите й се напълниха със сълзи и момичето сведе още по-ниско глава, за да ги скрие. Ичиджоу, който в първия миг се опитваше да осъзнае всичко казано дотук, се опомни и повдигна с ръка брадичката й, усмихвайки се нежно:
-Не се страхувай. –После в миг на вдъхновение се наведе и впи устни в нейните. Уме, в началото прекалено шокирана, влезе в ритъм и, прекалено несигурна в усещанията си, се отдаде на първото, което й попадна. Ръцете й обвиха врата му и тя затвори очи. Ичиджоу се откъсна от нея и промълви объркано.- Аз… извинявай… не исках да…
-Не, няма проблем. –Прошепна и впи отново устни в неговите.

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Пет Юли 25, 2008 11:46 pm

- Събуди ли се най - накрая? - прокънтя гласът на Куран Канаме в главата на Лео, малко след като очите му се отвориха, заслепени от слънчевата светлина.
Изправи се рязко в леглото, хващайки се за главата.
-Намерихме те целият в кръв пред стаята ти, Кира- сама - дочу гласа на Яси. Явно ядът й бе преминал, замисли се за момент той. Изправи се бавно и се вгледа в Канаме, който седеше на стола зад бюрото му й го гледаше съсредоточено.
-Какво се случи, Кира?
Учиха извърна поглед и стисна ядно юмруци.
-Какво стана, Лео? - попита още по - настоятелно президентът.
-Леля ми....тя..онзи ден беше тук...поиска нещо. За нейно съжаление не го получи. Опита се чрез заклинание да ме убие. Сигурен съм, че щеше да успее, ако бе избрала по - различен метод, а не спомените ми - довърши под нос той и се изправи. Грабна цигарите си от малкото шкафче и застана до прозореца, запалил една. Всмука от дима и затвори очи. Пред очите му още се въртяха картините от детството му, които просто го влудяваха.
Замахна с ръка и помете една от празните вази, които седяха на масата. Стъклото се разби с трясък в стената, карайки Ясмина да подскочи и Канаме да се изправи.
-Ще те оставя да се успокоиш! - произнесе той, след което напусна стаята, оставяйки Яси с гнева на Лео.
Пред ужасения й поглед, мъжът изпотроши половината стая, ругаейки несвързано и удряйки с юмруци стената.
Строполил се на пода с гръб към стена, Кира затвори очи и разтри слепоочията си с ръце.
Щеше да убие тази жена. Щеше да я накара да страда, да изпита невъобразим ужас. Щеше да измъкне сърцето от тялото й и да изпие кръвта й, щеше да я удуши. Какви ли не ужасяващи неща му хрумваха в главата, докато не усети, че е започнал на глас да повтаря, че ще я убие.
Усети как две нежни ръце хванаха неговите и отвори очи.
Ясмина бе коленичила пред него с насълзени очи и го гледаше уплашено и притеснено.
-Лео - сама, успокой се...моля те...аз....
-Трябва да отида и да я убия....
-Не - тя го хвана за раменете и опря чело на гърдите му - Аз...моля те не го прави, Кира - кун!
-Ясмина - Учиха хвана лицето и в ръце и се загледа в нея.
-Моля те, Лео Кира....
-За какво точно ме молиш, Яси - чан? - прошепна той - За какво.... - впи устни в нейните, и я притисна към себе си, заповядвайки на сърцето си да замълчи.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Съб Юли 26, 2008 12:41 am

В един миг и двамата се осъзнаха точно какво правеха и се откъснаха толкова рязко, колкото и се бяха награбили. Ичижоу се почеса нервно по темето, а Уме почервеня цялата и сведе глава, за да прикрие тази подробност.
-Това беше… ъ-ъ-ъ… -Процеди бавно и несигурно вицепрезидента.
-…прибързано…
-…и инцидентно…
-…определено не беше на място.
-Е, то не беше толкова… -Подхвана Уме отново след кратка тишина.
-…лошо…
-Да. –Кимна смутено Сасаки и застина така.- Може да излезем някой ден… нощ… ден… нощ… денонощие.
-А какво ще правим през деня? –Усмихна й се Ичиджоу предизвикателно, а Уме почервеня още повече.
-Аз… не исках… това… нямах това… -Започна да трепери от срам, но вицепрезидентът потрепна леко и усмивката падна от лицето му, а гласът му прекъсна сумтежите на момичето:
-Извинявай, опитах се да се пошегувам. Беше неуместно. –Промълви с толкова извинителен тон, че Сасаки посмя да вдигне очи към него и да се усмихне леко и неуверено:
-Не, няма нищо. Е, тогава… ще се засечем.
-В една сграда сме все пак. –Намигна й и Уме се засмя насечено и плахо.
-Да, прав си, Ичиджоу-сенпай.
-Такума. Първото ми име е Такума. –Промърмори под нос.
-Ох, аз… Добре, Такум-ма-сенпай, аз смятам да… -Но й стана толкова неудобно, че побегна, преди да е завършила изречението си. Спря се, едва след като затвори вратата на стаята си и я заключи, а после се отдалечи от нея, сякаш очакваше във всеки момент да я нападне. По пътя си заднешком се препъна в леглото и се стовари върху му. Факт, който донякъде отрезви съзнанието й.
Първото, което си наложи Уме, бе да се изкъпе, да се нахрани, а после, шмугвайки се под топлия юрган, да обмисли последните събития, които видимо бяха усложнили и без това не особено-простото уравнение, което владееше тогава света й.
Един час по-късно, изкъпана и сита, Уме се бе загледала в едно петно на тавана с такава съсредоточеност, сякаш още малко и щеше да избухне пред погледа й. За двете минути, в които бе обмисляла ситуацията с вицепрезидента, Сасаки бе стигнала до заключението, че е изключено да постави мислите си в някакъв хронологичен или какъвто и да е ред. Те бяха толкова хаотични, толкова несигурни, сякаш цяло стадо мухи без глави й бяха окупирали междучерепието. Затова и се беше опитала неуспешно да ги изгони от тиквата си.
„Къде си, Ханабуса, когато най-много ми трябваш?” ядоса се мислено на изчезването на Айдоу. Скованото й съзнание все я завличаше към онзи момент в кухнята и тя отчаяно се нуждаеше от някой толкова досаден, че да не й остава време да размишлява.
На вратата се почука, а Уме се скова ужасено. Не искаше да вижда никого, беше се барикадирала в стаята си, не бе нужно да отваря вратата, нали?
Прокле наум липсата на „Не безпокойте” към хотелските приспособления. После, надявайки се посетителят да се е отказал, присви болезнено дробовете си, за да не я разкрият.
-Хайде, отваряй, знам че си вътре. –Говореше някой с бавен, дълбок глас, който й се стори познат и бързо го различи. Несъмнено беше Кайн, тази дъскорезница не можеше да се сбърка.- В краен случай ще вляза сам!
Уме изстена и стана от леглото. Прецени до колко точно беше прилична пижамата й на кравички, а после завъртя ключа и открехна. Постави глава в цепката и промълви псевдо-сънено:
-Какво искаш, Каин-сенпай? Будиш ме.
-Проверка. –Отговори й лаконично и бутна вратата, въпреки протестите на момичето.
Уме, която почервеня от ярост, когато Акатсуки започна да сканира стаята й, избухна ядно:
-Каква проверка, дявол да те вземе? В това общежитие никой ли не може да спи?
-Само ти. –Усмихна й се Каин и, след като видя полу-опразнените манджи, закова погледа си върху нея. Уме се сви смутено и обгърна тялото си с ръце.
-Сега пък какво? –Намуси се като малко дете и се дръпна, когато вампирът посегна към ръката й.
-Раните. –Отвърна безизразно Каин.- Трябваше да ги превържеш отново, след като се изкъпа. Можеш ли сама?
Уме беше толкова възмутена, че за миг си глътна езика. Когато си върна дар-слово, се тросна още по-грубо:
-Мога, естествено.
-Добре. –Усмихна се Акатсуки от вратата.- Изпратиха мен, защото бавачката ти отсъства.
Вазата се разби във вече затворената врата и Уме се прокле, че не бе решила да го удуши по-рано. Шмугна се пак в леглото и заспа някак си напук на всички околни.

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Нед Юли 27, 2008 1:43 pm

-Лео?
Учиха се обърна назад към леглото си, откъдето леко сънено и намръщено го гледаше Яси. Той й се усмихна някак успокоително и продължи с обличането и закопчаването на ризата. Погледна към прозореца. Слънцето залязваше.
-Спокойно. Спи.
-Усетих, че се измъкна от леглото.
-Хах...не съм се измъквал, просто станах. Имам да свърша малко работа извън академията.
Момичето замълча, проследявайки го с поглед как взе цигарите си от бюрото, после се върна до нея, наведе се и я целуна по устните.
-Не би трябвало да се бавя много - прошепна той, след което тръгна да се изправя, но една ръка го задържа.
-Не си намислил да правиш нещо опасно и глупаво, нали?
-Не. Спокойно. Ще се видим по - късно.

Кира се качи бързо в колата, която го чакаше пред входа на Лунното общежитие, и затвори тихо вратата.
-Значи наистина ще го направиш? - прозвуча нечий глас от седалката.
-Щях ли да те викам, ако не бях сериозен.
-Господарю, моля ви премислете го. Все пак тя е от семейството Ви.
-Не, бъркаш, Такачи. Аз нямам семейство. Тя не ми е никаква.
-Но...
-Достатъчно по въпроса!
Другият мъж кимна смирено и даде напътствия на шофьора.
-Какво е положението в имението? - запита Кира.
-Всичко е спокойно, господарю. Грижа се както подобава за него. ....Кира - сама....защо ме повикахте...?
-Хм...някой ще трябва да почисти след мен в къщата на леля ми.


-Не, почакайте, не можете да влизате така...Но моля ви..спрете...
-Мръдни се от пътя ми, малката - Лео избута една от слугите и влезе с ленива крачка в просторния хол на къщата на леля си. Вампирката седеше на един от диваните си, с чаша в ръка и лениво разглеждаше маникюра си. Подскочи изненадано, когато го видя да влиза и се изправи сковано. Усмихна се фалшиво.
-Лео Кира. Каква изненада, какво правиш тук, любими ми племеннико?
Учиха се усмихна вяло, хвърли й разсеян поглед и продължи да наблюдава масата, отрупана със свещи и някакви орахове. Отиде до нея и разгледа внимателно странните предмети.
-Хах..това ли използва,. за да ми приложиш магия?
-Мммоля...аз...не, каква магия..това са просто някой неща....
-Да не си говорим глупости, а?
-Но..аз не разб....
-Наистина ли смяташе, че едно просто заклинанийце, ще ме извади от строя?
-Не знам за какво говориш....
Лео се усмихна и присви очи, след което с бавна стъпка се приближи до нея. Жената се отдръпна назад и застана зад дивана, сякаш той можеше да и осигури някаква защита.
-Какво? Не ми казвай, че се страхуваш от мен. Защо се дърпаш? Може би те притеснява това, че съм все още жив и че никога не съм бил толкова вбесен в живота си! - довърши той. Изражението му стана сурово, а очите му засветиха опасно. С едно рязко движение той се озова зад нея и я хвана за шията.
-Никога повече няма да имаш възможността да използваш спомените и срещу мен, Мишел! Никога повече няма да можеш. Нима наистина си толкова наивна?
-Лео, моля те, пусни ме. Знам, че няма да направиш нищо на леля си!
-Хах...ето тук грешиш - ръката му рязко проникна през плътта и гърдите й, отнемайки живота й - Не знаеш нищо!
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Нед Юли 27, 2008 3:13 pm

След половинчасово чукане по вратата, Уме най-накрая се събуди и отвори. От прага я гледаше намръщеният Айдоу.
-Изглеждаш ужасно. –Усмихна се Сасаки сънено и го пусна да влезе.
-Ти не си кой знае колко по-красива от мен. –Върна й го Ханабуса и се загледа в нея, затваряйки вратата.
-Е, къде беше?
-В другото общежитие. Преди да се види кой е виновен за всичко това, се налага да се редуваме да маршируваме там. –Изстена Айдоу и се отпусна на един стол.- Не съм спал от векове…
Уме не отвърна, защото бе твърде заета, бидейки потресена. Едва сега бе си спомнила предишните изпълнения и й се струваха много по-ужасни. Цялото й тяло се напрегна и тя се опита да изглежда така, сякаш нищо не се бе случило.
Айдоу забеляза това и се загледа още по-настоятелно в нея:
-А на теб какво ти има?
-Ами, нищо, малко съм уморена. –Промърмори Уме.- Колко е часът?
-Преди малко залезе слънцето. Започна последната нощ преди края на ваканцията. –Въздъхна Айдоу.
-Училище ли? –Сепна се Уме.- Ама аз… такова… с Нощната смяна ли ще уча?
-Ми, да, ти как мислиш? –Ухили се Айдоу.
-Е, не сте ли на някакви различни класове или нещо такова…?
-От другото общежитие са според годините. –Кимна Ханабуса.- Но не се притеснявай, ти ще си с нас.
„Страхотно” изсумтя Уме мислено „Ще бъда по цял ден с Кира, Канаме, Ичиджоу, Каин и Ханабуса за капак”. Причерня й. В момента последното, което искаше, бе да среща вицепрезидента. Не стига че бе толкова притеснена и смутена в негово присъствие, а сега и това…
-Хайде да излезем някъде. –Предложи Айдоу изведнъж.- Последна нощ е, можем да отидем до града и да седнем в някакво заведение за малко.
-Ъ-ъ-ъ… Не е ли по-добре да си починем?
-Уме, добре ли се? –Изсмя се Ханабуса.- Досега никога не си била толкова… мързелива!
-Може би защото не съм била с ограничено количество кръв! –Изсъска Сасаки, въпреки че далеч не се чувстваше отпаднала, просто не искаше да среща никого от Нощната смяна.
-Нима? –Изгледа я Ханабуса проницателно.- Какво се е случило?
-Нищо не се е случило! –Тросна се Сасаки.- Просто не ми се излиза, това е!
-Както искаш. Но, ако се е случило нещо, аз така или иначе ще разбера, имай го в предвид. –Намигна й Ханабуса подигравателно и допълни сериозно.- Просто исках да се махна от академията, докато още има възможност за това. Като започнем училище няма да можем…
На Уме й просветна пред очите. Вампирите тук нямаха навика често да напуснат района на академията. Нямаше почти никакъв шанс да срещнат някого в града.
-Тръгваме! –Почти извика от вълнение.- Махни ми се от стаята само да се преоблека и отиваме! Десет минути.
-А какво стана с умората ти? –Изстена Ханабуса когато тя го дръпна на крака, за да го изгони.- Или да чакам да се наковеш и тогава да те питам?
Уме не му отвърна, само затръшна вратата след него и се зае с тоалета си.

Един час по-късно двамата бяха вече в един тъмно и задушно помещение с една полупразна бутилка пред себе си. Уме бе изпила едва 100 милилитра и вече не можеше да си каже заглавието. Айдоу, до нея, бе прекалено-развеселен, за да се нарече напълно-трезвен, но далеч не се беше матирал толкова жестоко. Няколко момичета го бяха наобиколили и му се натискаха умело, докато Уме се занимаваше с това да им се подиграва.
-Май е време да се прибираме. –Промълви Айдоу замислено, след като Сасаки се изтърси на пода в опит да се обърне на стола.- Е, дами, мисля че ще ви напускаме. –Обърна се към умърлушените момичета и им се усмихна чаровно.
После се изправи и вдигна Уме за ръката.
-Хайде, пияницо, време е да те прибирам. –Промълви й бавно, а Сасаки му се усмихна глуповато:
-Можем да гаврътнем още едно. –Засмя се и се опита да се изтърси отново, но Айдоу я прихвана още по-силно.
-Теб алкохолът ти е противопоказен. –Изсумтя Ханабуса, когато вече бяха отвън.
-Провоти… проотиво… Ха-ха-ха… -Избухна в смях Уме, докато Айддоу, отегчен до краен предел, я мъкнеше към академията.
-Знаеш ли, въобще не трябваше да те взимам. Ти само като помиришеш алкохол и се наковаваш. А аз съм ти като бавачка. Трябва да си намериш мъж да те гледа да не се обезглавиш каквато си кръжока „Пречат ми ръцете”. Защото на мен, Уме, вече ми писна! –Изсъска накрая, толкова ядосан, че за малко не я остави да се оправя сама. Както се случваше обикновено, тя отново му бе прецакала нощта и вече въобще не му се занимаваше с личността й.
През останалото време от пътя, Айдол само ръмжеше срещу всяко излияние на Уме. Бе му толкова черна, че дори не я поглеждаше. Това се случи, чак когато, след влизането в общежитието, Уме се откъсна от него и буквално се хвърли на врата на Ичиджоу и го събори на земята, впивайки устни в неговите. Айдоу не успя да помръдне, също както и всички останали, които бяха в антрето в онзи миг.
-Нямах в предвид… точно в момента… да си търсиш… -Заекна Айдоу потресено и застина така.

Уме се събуди от натрапчивия сладникав аромат, който сякаш бе хванал нервите й и ги извиваше болезнено.
След момента на разсънване и идентифициране на неописуемото главоболие, Уме се зави през глава и отвори леко очи. В следващия момент се оцъкли срещу одеялото на цветчета и усилено се опита да си спомни дали наистина нямаше такива в стаята й. Когато осъзна ужасната истина, бавно подаде главата си от него и се огледа плашливо.
-А-А-А-А-А! –Изкрещя вън от себе си, когато съзря Ичиджоу. След мигът на ужас, се изцъкли срещу фигурата му в ъгъла на стаята и попита насечено, притискайки одеялото към гърдите си.- Господи, какво правиш тук?
-Това е стаята ми. –Отвърна й бавно Такума и се усмихна.
-Какво правя тогава аз тук?
-Ами…. –Прехапа устна вицепрезидентът.- След като ме нокаутира, реших че алкохолните изпарения не са на добре.
-Ами Айдоу? –Изстена Уме. Нали той имаше задълженията да я „спасява” лемаво?
-Той май беше прекалено потресен.
-Ами… прекрасно… -Процеди Уме и, продължавайки да притиска одеялото към себе си, се изправи от леглото.- Аз смятам да си ходя… да, точно така, да си ходя… -Смути се Уме и започна да се промъква по най-отдалечените от Ичиджоу ъгълчета на стаята със светлата цел да достигне вратата. Но, докато бе заета да следи изкъсо ухиления вицепрезидент, се препъна в гънките на покривалото си и се стовари на земята. Изправи се моментално и се затича, преди той да се приближи до нея и да й помогне.
Затваряйки вратата след себе си, Уме едва дишаше от ужас. Някой почука и тя подскочи, отваряйки плахо.
-Ъ-ъ-ъ… Може ли одеялото? –Попита Ичиджоу през миниатюрната цепка, която Уме бе осигурила за контакт.
Тя му бутна одеялото и тресна вратата, заключвайки я. Това определено щеше да се запомни като най-ужасната издънка в целия й живот… а в него имаше доста издънки.

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Сря Юли 30, 2008 10:22 pm

1 месец по - късно

-Това.....как се очаква от мен да оправя всичко това за някакви си два месеца? - извика радзразнено Лео и метна една от папките, който държеше върху бюрото си. Пред него на дивана седяха иконома на семейното имение Учиха и двама от финансовите съветници на фамилията, единия от койот бе представител на компания "Учиха", известни с пройзводството си на техника.
-Сметки, доходи, сметки, доходи, сделки, сметки, сделки, доходи. За какъв дявол някой би искла да се занимава с всичко това?
-Разберете Кира - сама, че макар семейните запаси от пари да са големи, не са достатъчни, за да покрият разходите, ако компанията бъде закрита. Тя увеличава годишните ви доходи 8 пъти.
-Предполагам, че семейните пари не са достатъчни, заради скъпата ми леля? Тя ли е похарчила толкова много - ровеше се той из листовте.
-Да.
-И защо по - дяволите никой не я спря? Или не ме предупреди.
-Не бива да забравяте Кира - сенпай, че Мишел е, или по - точно беше част от семейството ви и имаше пълното право да тегли от всички богатства.
-Е при това положение се радвам, че тя вече няма да пипа парите ми.
-Господарю, не е уместно да говорите така за починал член на семейството - тихо проговри икономът.
-Не е уместно да ме учиш какво и как да правя! - повиши тон Учиха, след което се облегна тежко назад и разтри слепоочията си. -Свободни сте да си вървите. Всички. Утре ми донесете всички останали документи.
-Смятате да работите тук, господарю? - запита иконома.
-Имайки се в предвид, че живея и уча тук и че нямам никакви намерения да пъувам от тук до компанията и обратно всеки ден...хм..да, точно това мисля да направя! Някакви възражения?
Мъжа промърмори нещо неясно, след което последва двамата костюмари, който бързо се бяха изнизали от стаята.
Макара и твърде пруморен. Лео започна да прелиства всички листовки и сметли, опитвайки се да научи нещо повече за състоянието на компанията и имението. Макар всичко да вървеше като по вода, беше време някой да се захване с управлението, нещо което никак не примамваше младия вампир. До сега бе успял да остави тези работи на наетите от баща му хора, но нещата не търпяха повече отлагане. Оказваше се, че имението имаше нужда от пълен ремонт и пълно дострояване на разрушеното ляво крило, както и наемане на нова, по - млада и по - компетентна прислуга.
'Защо по дяволте просто не пуснат някоя обява за прислуги и не си набяват неоходимото, че трябва аз да се занимавам с тези идиотщини!?" Замисли се радзразнено и се върна към преглеждането. В следващият моемнт попадна на голямо руло хартия напечатано с сметки. Неплатени сметки. разви хартията, която всякаш падаше надолу до без край и започна да я изучава.
"Фризура; Маникюр; Грим; Педикюр; Кална маска; Фризура; Маникюр; Грим; Педикюр; Кална маска; Фризура; Маникюр; Грим; Педикюр; Кална маска;...."
И така до края на списъка. най - от долу на листа се мъдреха някакви числа, който в последствие се оказаха НЕПЛАТЕНАТА асрономическа сметка в един от фрозюрските салони, който бе посещавала леля му.
'По - дяволите. С тези пари мога да купя половината град, включително и академията" гневеше се мъжа срещу огромната цифра пред очите му.
Разкъса рулото на парчета и о запрати на пода. В същият момент на вратата се почука и той едва не изкрещя.
-Който и да си, ако искаш да доживееш следващата си глътка кръв по - добре не влизай!
Това явно бе сметнато за "да" и след секунди вътре се намъкна Ясмина.
Лео стисна размките на стола с всичка сила. Ходеше с Яси от близо месец и не бе сигурен колко точно ще успее да издържи за в бъдеще. В последствие вампирката се бе оказала изключително лигава на моменти, страшно досадна и изключително лбопитна. Искаше да знае всичко.
-Ясмина...в момента съм много много зает и наистина нямам време. Ще поговорим по - късно.
-Хм..какви са всички тези неща- момичето посегна към един от пергаментите, но ръката му я соря малкопреид да го достигне.
-Ще го кажа само още веднъж! След това независимо от обстоятелствата ще те накарам да излезеш от стаята.
-Ох,,ама и ти си ед...
-Уморен съм. Раздразнен съм. И съм много зает!
-Уф....както искаш, стой си тук на много тъмното си бюро и потъвай в ранота. Аз отивам да се забавлявам - оповести и излезе, давайки му най - накрая малкото спокойствие за което жадуваше.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Марк Юний Брут
XtazZy/The Big Boss
XtazZy/The Big Boss
avatar

Female
Брой мнения : 759
Age : 28
Location : In The Paradise City, Where The Grass Is Green And The Girls Are Pretty
Registration date : 07.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Сря Юли 30, 2008 10:24 pm

Уме се прибра в стаята си и падна капнала на леглото. Бе прекарала поредната изморителна нощ и желаеше повече от всичко да легне да спи. Някой обаче не беше на това мнение.
Надигна се леко на лакти и се зачуди дали наистина иска да отвори вратата. Когато чукането не секна от мислите й, се надигна бавно и с въздишка отключи. От коридора я наблюдаваше Ичиджоу сияещ.
-Какво има пък сега, Такума-кун? –Възкликна Уме отегчено.- Искам да си почина.
Той я придърпа и я целуна дълбоко. Уме застина за миг с мисълта „Това май ми влиза в задълженията”, а после опря ръка на гърдите му.
Ичиджоу се отдръпна и я изгледа укорително:
-Внимавай с блузата ми, чиста коприна е. А ръцете са ти мръсни!
Уме го изгледа няколко секунди потресено, а после вдигна длани към лицето си, взирайки се в тях.
-Кога забеляза пък това? –Промълви жално и ги скри зад гърба си.- Извинявай за това.
-Както и да е. Ще се оправя. –Процеди малко дръпнато и тотално смени физиономията си.- Хайде да дойдеш с мен, искам да ти покажа нещо!
-Ами аз… такова… смятах да полегна да… -Но не успя да довърши, защото Ичиджоу я дръпна рязко и я повлече след себе си надолу по коридора. Уме притисна унило една въздишка и се опита да го настигне, та да не се налага да я влачи, но се препъна в краката си и се обтегна на пода в поза „Цукахара в обтегнато тяло”.- О-о-ох. –Изстена болезнено и пое ръката, която й подаде.
Ичиджоу я изгледа проницателно и промълви:
-Добре ли си?
-Ами, мисля че да. Просто малко… -Понечи да каже нещо, но се спря. Не искаше да се оплаква непрекъснато и да се прави на мъченица. Може би още й беше трудно да свикне с нощното будуване, но все някога щеше да го приеме. Затова изтупа дрехите си и го погледна с лека усмивка.- Сега вече всичко е наред.
Ичиджоу се усмихна на този слаб опит да се поддържа във вид и я поведе отново след себе си. Въртейки глава на всички страни, Уме позна коридора, където се намираха стаята и кабинетът на президента, и мислено заключи, че вероятно се бяха запътили към стаята на Такуме. Несъзнателно се бе оказала права.
Очите й плъзнаха по идеално-подреденото помещение, блестящо от чистота. Вътре сякаш ухаеше на цветя. Единственото мръсно нещо вътре сякаш беше самата тя.
Едва тогава видя това, заради което бе викната в стаята. Едно дребно космато нещо подскачаше леко по широкото легло. Уме се спусна към него, но заекът скочи ужасено от леглото и тя се стовари върху него. Хукна да го гони, докато най-накрая не го хвана. Стисна го толкова силно, че чак се учуди, че животното още мърдаше в ръцете й. Бе изцяло бяло, само около едното си очо имаше малко кафяво.
-Толкова е сладко! –Възхити се Уме и очите й се ококориха срещу животинчето. Ичиджоу се засмя, а тя седна на ръба на леглото и притисна пак ужасеното животно към себе си. Чак тогава Сасаки вдигна поглед към вицепрезидента и го попита.- Но защо? По какъв повод?
-Без повод. За да му се радваш. –Усмихна се Ичиджоу и, след като се приближи до леглото, я целуна дълбоко.- Или за да му изпиеш кръвта. Както прецениш.
Уме под него се сепна и зениците й се разшириха от ужас. Тя притисна животинчето към рамото си, сякаш вампирът се опитваше да го нарани, и промълви уплашено:
-Но как можеш… дори да си го помислиш? Аз… аз не бих… не… -Обърна глава към крехкото зайче и поклати глава, а очите й се напълниха със сълзи.- Не бих го направила.
Ичиджоу й се усмихна някак… странно. В очите му откри и подигравка, и укор, и съмнение, и нещо, което я накара да се отдръпне настрани. Нещо, което я ужаси.
-Вампир, когото го е страх от вампири… Очарователно. -Усмихна се още по-широко Ичиджоу и се излегна на леглото по гръб.- И от мен ли те е страх, Уме-чан?
Сасаки потрепна и не успя да отговори на момента. Отдръпна се по-далеч от него и се загледа в очите му, отправени към тавана. Въпреки че разумът й казваше, че отговорът е много прост, нещо я караше да се съмнява и да се смущава от самата себе си. Нито за миг досега не беше забравяла, че Ичиджоу също е вампир, такъв като онези, които я бяха нападнали преди седмици. Освен смущението й от близостта му като от първи истински човек в живота си, имаше и нещо друго, което предизвикваше присъствието му. Някакво напрежение и неувереност, готовност във всеки миг да закрещи, да се отдръпне, да го нарани дори. Само ако той се опиташе да й посегне. Усещане, което дълго се беше опитвала да заличи, но бе невъзможно.
-Не. –Отряза тихо и остави зайчето на леглото, вдигайки поглед към Ичиджоу.- Не се страхувам от теб.
-Нима? –Усмихна се Такуме и се загледа в нея, изправяйки се на леглото.
Уме потрепери леко, но, присвивайки очи, промълви уверено:
-Да.
Той се приплъзна по леглото и, поставяйки ръка някъде на тила й, я придърпа и впи устни в нейните. Сасаки се отпусна в ръцете му и постави длан на бузата му. Устните му бавно си прокараха път към врата й и я накараха отново да отвори рязко очи и да настръхне от ужас. Зъбите му започнаха да хапят кожата й, а ръцете усукаха чаршафите и застинаха така. Уме си наложи да се успокои, знаеше, че той го правеше нарочно, знаеше че само се опитваше да я предизвика. И, въпреки че не успя да изхвърли от тялото си напрежението, поне не се отдаде на желанието си да избяга. Стисна силно очи и се разтрепери, а в ъгълчетата им заблестяха сълзи. Връщаше всичките ужаси отново, правеше го толкова целенасочено, толкова уверено.
Уме едва се сдържа да не изскимти от уплаха. Зъбите му започнаха по-ожесточено да драскат кожата й и тя бе убедена, че, ако окажеше само още малко повече сила, щяха да разкървавят врата й. Пръстите се оплетоха по-силно около чаршафите и впи нокти в дланта си, за да не се отдаде на ужаса.
Ичиджоу го усети и се усмихна. Изпитваше извратена наслада от ужаса й. Толкова време бе бил либерален към чувствата й, че сега развиваше някакво неописуемо удовлетворение от това да я наранява. Подсъзнателно играенето на нервички с нея го бе довело до неописуем гняв и озлобление. Сега тази й уплаха възбуждаше и вампира, и човека в него. Искаше да я предизвика, да почувства точно колко се плашеше от него, точно колко се ужасяваше, точно колко я болеше.
Притвори очи срещу мекотата на кожата й и, прокарвайки я между зъбите си, я придърпа леко към себе си. Уме изскимтя глухо и прехапа устната си, докато тя не избледня значително.
Ръката му се плъзна нагоре по бедрото й и момичето съвсем замря. В мига, в който зъбите му прорязаха кожата й, Сасаки го отблъсна от себе си и скочи от леглото. Прикри с ръка устата си и, давейки се в сълзите си, се плъзна надолу по повърхността на леглото, загледана ужасено в него. Другата й длан се впи във врата й и, притискайки крака към тялото си, се разтрепери още по-ожесточено.
-Аз не… не мога да…
Ичижоу се изправи бавно и прокара пръст по устните си, бършейки кръвта. Уме с ужас откри че на лицето му се бяха изписали хлад и ярост. Тя се притисна по-силно към гардероба и скри лице в колената си, без да го изпуска от поглед.
-Значи това било… кръвта ти… затова беше всичко. –Прошепна и присви очите си срещу нея, сякаш за пръв път я виждаше.
Уме не разбра думите му, но Такума не й остави време да го попита какво всъщност имаше в предвид. Изправи се бавно от леглото и се приближи до нея, стискайки грубо двете й китки и карайки я да се изправи. Уме замря до него, искаше да му каже нещо, но уплахата не й позволяваше.
Ръцете му стиснаха по-силно китките й, а Ичиджоу кимна към врата й:
-Защо не ми даваш да пия кръвта ти, Уме-чан? След толкова време си мислих, че няма да ми откажеш и че вече ще знаеш как точно стават нещата в света ни.. Но защо ми отказа?
Дъхът на Сасаки се учести и тя затвори за миг очи, в мълчалив и обездвижен опит да го отдели от себе си. След като разбра, че е невъзможно, ги отвори отново и те заиграха в сълзи срещу неговите.
Хвана се за първото, което й дойде на ума.
-Президентът… Канаме-сенпай… той…
-Той няма нищо общо. –Сряза я Ичиджоу и присви очи.- Колкото и да се заблуждава с тези правила и тези хапчета, Куран-сенпай знае много добре, че е невъзможно вампир да съществува без кръв. Той цели единствено и само чрез заплахи и наказания да ограничи до минимум тези ситуации в самата академия. А и кръвта ти ми принадлежи по право.
-Аз не… не е… -Заекна Уме, която вече знаеше че нещата отиваха на зле и се опита да го отблъсне от себе си, но Ичиджоу тресна ръцете й от двете страни на главата и изсъска сякаш не на себе си от ярост:
-Ти какво? Не разбираш ли? Тогава ще ти го обясня. Пием собствената си кръв, за да не пием човешката. Това е в реда на нещата при всякакъв вид отношения между двама вампира. Дори е странно че Айдоу толкова дълго не ти е посегнал, след като е имал правото да го направи. Щом си тук, щом твърдиш, че имаш някаква връзка с мен, ти сама трябваше да ми предложиш кръвта си. Сама трябваше да го поискаш, знаейки че имам нужда от това. Не да трепериш всеки път, когато те докосна и да се правиш на невинна. Защото всички в това общежитие знаем, че се храниш с кръвта на Ханабуса, въпреки че вече нямаш жизненоважната нужда от нея! Но иначе ти не си вампир, страхуваш се от вампирите и се ужасяваш от кръвта! Погледни каква двуличница си само!
Уме изстена под начина, по който ръцете му притиснаха нейните още по-силно, и сведе глава, когато дъхът му погали врата й от страната, където я бе ухапал.
-Моля те, не го прави… -Прошепна насечено и стисна очи, а Ичиджоу се усмихна срещу кожата й:
-Не ти ли харесва? Докато пиеше неговата кръв, не се ли замисли дали му харесва на самия него? –После замлъкна за миг и промълви бавно.- Като се замисля, че толкова дълго те пазех някой да не те ухапе… Каква голяма грешка само!
Ичиджоу се наведе и притисна устните си точно там, където по-рано зъбите му бяха пронизали кожата й. Тялото на Уме започна да се съпротивлява срещу близостта му, но не успя да го отблъсне от себе си. Очите й се напълниха отново със сълзи и този път озариха бузите й.
Такума прокара език по трептящата й кожа и се отдръпна от врата й.
-Искаш ли да вкусиш собствената си кръв, Уме-чан? Искаш ли да го разбереш? –Прошепна срещу нея, но Сасаки не съумя да отвърне. Затова Ичиджоу се наведе и впи устните си в нейните.
В мига, в който почувства соленият вкус по езика си, вратата се тресна и Такума се отдръпна толкова рязко от нея, че Уме за малко не се строполи на пода. Постави ръка на устните си и се затича колкото сили имаше навън по коридора.
Ичиджоу замръзна, грубо-изтръгнат от унеса си, и избърса кървавите си устни. Едва тогава осъзна точно какво се беше случило в последните минути и се отврати от себе си, вдигайки ужасен поглед към Айдоу.
Ханабуса остана няколко секунди, загледан до болка в лицето на Ичиджоу. Искаше да му каже нещо, но яростта бе по-силна, и се отказа. Обърна се и се затича по Уме, която вече изчезваше в далечината, оставяйки Такума със сладкия вкус в устата и отвратителната рана в съзнанието.

_________________
Омразата се слива с болката и всеки дъх става все по-мъчителен…
Могат да го убият - не могат да го пречупят…
Не вярата го крепи… Надеждата?…Не. Такава вече няма…
Останали са пресъхнали сълзи в тъжни очи… И любов… Тя ще го пази…
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://cezarbrut.bulgarianforum.net
Tifa
Консул
Консул


Брой мнения : 14
Registration date : 23.10.2007

ПисанеЗаглавие: Re: ...   Съб Авг 23, 2008 9:03 pm

Едва се довлачи до леглото си, захвърли ризата и дънките, след което се строполи изтощен, върху завивките. Очите му се затвориха и той въздъхна. Цял ден бе ходил насам натам, за да урежда някакви дела свързани с компанията, после се бе наложило и да присъства на часовете и сега, малко преди слънцето да изгрее, имаше чувството, че ще припадне от умора и недоспиване.
Бе се инесъл, когатона вратата му се почука и отново бе върнат в реалността.
С порой от ругатни и закани той отвори днот си око и готов да препсува този който го тревожеше, до четвърто коляно, извика “Влез”
Главата на Ичиджоу се подаде лекичко, а погледа му се отправи към Леонард, леко уплашено.
-Кира – сенпай, някакви хора са тук, за да говорят с теб. Казаха, че е много важно.
-Какво искат? – промърмори той.
-Не зная точно. Казаха, че са тук заради смъртта на Мишел Учиха.

Когато се настани срещу двамата костюмари, на големия диван ги изгледа толкова вбесено и враждебно, че мъжете потръпнаха.
Учиха се проя и ги загледа в очакване.
-Хайде говорете и изчезвайте, преди да съм ви изхвърлил! – изстена той и запали цигара.
-Тук сме, заради..
-Да, да разбрай защо сте тук. Карайте по същество.
-Къде бяхте в нощта на убийството, господин Учиха?
Лео зяпна като ударен, след което очите му потъмняха от гняв. Изправи се рязко, хвана единия мъж за ризата и го дръпна към себе си.
-Ти какво? – озъби се Кира – Да не намекваш нещо!?
-Длъжни сме да попитаме господине, водим разследване. Все пак е убит чистокръвен вампир.
-Определено намекваш нещо, щом ми задаваш този абсурден въпрос!
-Отговорете ни ище си тръгнем!
-Бях си в стаята, малоумник такъв, къде според теб съм бил?
-Има ли някой, който да го потвърди?
-Да – озъби се Кира – червенокосата проститутка, която чуках цяла нощ!
Мъжете зяпнаха, а той продължи
-Ако успеете да я намерите, можете да я попитате за всеки детайл от вечерта. Сигурна съм, че ще й е много приятно да ви разясни. А сега се умитайте отрепки такива!

За втори път се строполи изтощен на леглото си и за втори път го събудиха, малко след като бе заспал. В стаята се вмъкна Ясмина, след което се настани на леглото до него и започна да го побутва и да го вика. Леонард изобщо не се и замисли. Изхвръли я от стаята си, като мръсно куче, след което се провикна, така, че да го чуе цялото общежитие
-Ако още някой приближи стаята ми, ще извия шибания му врат! – затръшна вратата. Сега може би щеше да получи малко почивка.
Но не бе познал.
Размазани картини и неприятни усещания, не му позволиха да спи спокойно.
В съзнанието му, отново и отново се появавшегорящото имание, обхванато от безмилостни пламъци, проблясваше острие и после се чуваше глух тътен от захвърлянето на нечие безжизнено тяло. Буди се на няколко пъти, после отново пропадаше в неспокойна дрямка.
После очите му се отвориха рязко и той се вдигна от леглото.
Запали си цигара и застана до прозореца.
Имаше нужда от нещо, което да притъпи болката и раздразнението и да му даде поне час покой. Имаше нужда от нещо успокояващо. Нещо което да му даде сили.
Имаше нужда от кръв
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content




ПисанеЗаглавие: Re: ...   

Върнете се в началото Go down
 
...
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Цезар и Брут :: Vampire Knight-
Идете на: